— В тази страна ние винаги говорим туй, което мислим. Ония млади свещеници и важните господа от Лондон се сащисват от нашата «нецивилизованост», а пък ние много обичаме да им поднасяме нещо, дето да ги сащисва, защото нас най ни забавлява да гледаме как им се събират очите и как разперват ръчичките си, сякаш някое плашило им е изкарало акъла, а сетне да ги чуем как казват, сякаш кудкудякат: «Боже! Боже! Какви диваци! Колко ужасно!»
— Ами вие сте си диваци, Джо. Надявам се, че не се смятате за цивилизовани, нали?
— Горе-долу, господарю, горе-долу. Мисля си, че ние, момчетата от индустриалните части на севера, сме доста по-интелигентни и знаем доста повечко неща от фермерите на юг. Нашата работа ни е изострила умовете. А пък ние, дето наглеждаме машините, сме длъжни да разсъждаваме. С грижите по машините и тям подобни съм свикнал вече така, че щом стане нещо, веднага почвам да му диря причината и често пъти успявам. Обичам да чета, любопитен съм да знам какво ония, дето смятат да ни управляват, се стремят да направят за нас и от нас; а от мен пък има мнозина къде по-умни. На много от момчетата с омазнени дрехи, дето миришат на масло, или пък на бояджиите с черно-синя кожа им сече пипето и те могат да проумеят, че някой закон е глупав, също както вие или старият Йорк, че дори и по-добре от слабоумни като Кристофър Сайкс от Уинбъри или пък онзи наперен никаквец — Питър Ирландеца, курата на Хелстоун.
— Зная, че се смяташ за умен, Скот.
— Тъй е! Не се оплаквам. Мога да различа сиренето от тебешира и зная отлично, че го правя сто пъти по-добре, отколкото някои, дето се мислят над мен. Но в Йоркшир има хиляди с умове като моя, а и двама-трима, дето са по-умни.
— Ти си велик човек, ти си направо блажен, но същевременно си позьор и глупак, Джо! Не трябва да си въобразяваш, че само защото си понаучил нещо от приложната математика и си се натъкнал на няколко химически елемента на дъното на бъчвата за боядисване, си се превърнал в пренебрегнато светило на световната наука. Не трябва да правиш извода, че понеже пътят на индустрията невинаги е гладък и ти, и тези като теб сте понякога без работа и хляб, то непременно сте класа от мъченици, а цялата правителствена система, която е над вас, е погрешна. И още нещо — нито за миг не трябва да намекваш, че добродетелите са намерили спасение в къщите със сламен покрив и изцяло са напуснали домовете, покрити с керемиди. Позволи ми да ти кажа, че безкрайно ненавиждам подобен род глупости, защото зная много добре, че човешката природа си е човешка природа навсякъде, независимо дали се намира под покрив от слама или от керемиди, и че у всеки представител на човешкия род, който диша въздуха под слънцето, добродетелите и пороците са смесени в по-малки или по-големи пропорции и че тези пропорции не са неизменни. Виждал съм богати негодници, виждал съм и бедни, а пък съм виждал и такива, нито бедни, нито богати, но осъзнали желанието на Агар[40], които си живееха в скромно и прилично материално положение. Скоро ще бъде шест — изчезвай оттук, Джо, и иди да удариш камбаната на тъкачницата.
Бе средата на февруари. Поради тази причина към шест часа зората едва се прокрадваше през тъмата на нощта, едва започваше да пронизва със сивите си лъчи нейния кафяв сумрак и да придава полупрозрачност на непрогледните й сенки. В онова утро лъчите на зората бяха съвсем сиви. Никакъв цвят не обагряше изтока, никакво зарево не го сгряваше. Зърнал това мъчително пробуждане на деня и изнурения поглед, който той мяташе по високите части на хълмовете, човек би помислил, че огънят на слънцето се е удавил в снощния потоп. Дъхът на утрото бе хладен, както и видът му. Суров вятър подгони нощните облаци, и когато ги поразпръсна, над целия хоризонт се откри безцветен и сребрист пръстен — не синьо небе, а слой от бледа мъгла. Дъждът бе спрял, но земята бе подгизнала, а вировете и потоците бяха пълни.
Прозорците на тъкачницата бяха осветени, високият звън на камбаната все още се разнасяше наоколо и малките деца вече идваха с подтичване и, да се надяваме, с достатъчно бърза стъпка, за да не почувствуват мразовитите целувки на безмилостния въздух. А може би пък точно обратното — времето им се струваше съвсем благоприятно, тъй като тази зима те често бяха идвали на работа в снежни бури, пороен дъжд и силен мраз.
Мистър Мур бе застанал на входа, за да ги наблюдава — броеше ги, когато минаваха покрай него. Към тези, които пристигаха по-късно, отправяше по някоя укорителна дума, повтаряна, с малко по-остър тон, от Джо Скот, когато закъснелите влизаха в работните помещения. Нито господарят, нито надзирателят говореха троснато. И двамата не бяха грубияни, но показаха известна твърдост, като глобиха един доста позакъснял малчуган. Преди да влезе, мистър Мур го накара да плати наказанието си от едно пени и го уведоми, че ако случаят се повтори, това ще му струва вече два пенса.