Мур се усмихна.
— Какво каза тя?
— Неща, които ни изумиха. Най-накрая Шърли започна да се смее, аз се разплаках, а майка ми сериозно се ядоса. И трите бяхме изтласкани от полесражението. Оттогава минавам веднъж на ден покрай тази къща само заради удоволствието да погледна към прозореца ви, който разпознавам по спуснатите пердета. Наистина не смея да влизам.
— Толкова много желаех да дойдете, Каролайн.
— Не знаех това. Нито за миг не ми е минавало през ума, че може да мислите за мен. Ако дори за секунда бях допуснала подобна възможност…
— Мисис Йорк пак щеше да ви победи.
— Нямаше да успее. Щях да прибягна до хитрост, ако убеждението не помогнеше. Щях да дойда до кухненската врата, прислужницата щеше да ме пусне да вляза и щях направо да се кача на горния етаж. Всъщност страхът от това да не ви досадя, страхът от вас самия ме смущаваше много повече, отколкото страхът от мисис Йорк.
— Точно снощи ме обзе някакво отчаяние, че никога повече няма да ви видя. Слабостта ме потопи в ужасно униние, наистина ужасно…
— И сте сам през цялото време?
— По-лошо, отколкото сам.
— Но навярно състоянието ви се подобрява, щом можете да напускате леглото си?
— Съмнявам се дали ще оживея — след подобно физическо изтощение не очаквам нищо друго, освен някоя безпощадна болест.
— По-добре… по-добре е да се приберете у дома си.
— Мъката ще ме последва и там.
— Аз ще променя това. Сега всичко ще се промени, ако ще да трябва да се преборя дори и с десет мисис Йорк.
— Кари, карате ме да се усмихвам.
— Усмихнете се, усмихнете се пак. Да ви кажа ли какво бих искала?
— Кажете ми каквото и да е — само говорете. Аз съм Саул[172] и ще загина без музиката на гласа ви.
— Бих искала да ви докарат у дома и да ви оставят на мен и на майка ми.
— Безценен дар! Не съм се смял, откакто стреляха по мен.
— Боли ли ви, Робърт?
— Вече не толкова много, но съм безнадеждно слаб, а и в душата ми е страшно — мрак, пустота и безсилие властвуват там. Не е ли изписано това на лицето ми? Не изглеждам ли истински призрак?
— Променен сте, но въпреки това бих ви познала, където и да е. И все пак разбирам чувствата ви — аз самата преживях нещо подобно. Откакто се срещнахме, аз също бях много болна.
— Много болна?
— Мислех си, че ще умра. Историята на живота ми като че ли приближаваше към своя край. Всяка вечер, точно в полунощ, се събуждах от ужасни сънища, а книгата лежеше разтворена пред мен на последната си страница, на която пишеше «Край». Изпитвах странни чувства.
— Сякаш разказвате моите преживявания.
— Струваше ми се, че никога вече няма да ви видя. Бях отслабнала много — толкова, колкото сте вие сега. Не можех да правя нищо сама — не можех нито да стана, нито да легна без чужда помощ, нямах сили дори да се храня, но сега виждате, че съм по-добре.
— Утешителко! Думите ви ми носят тъга и радост. Твърде изнемощял съм, за да кажа какво чувствувам, но докато говорите, аз наистина преливам от чувства.
— Ето аз съм до вас, където мислех, че никога вече не ще мога да бъда. Разговарям с вас, виждам, че ме слушате с желание и ме гледате любезно. Нима можех да разчитам на това? Бях обзета от отчаяние.
Мур въздъхна толкова дълбоко, че въздишката му прозвуча като стон — с ръка закри очите си.
— Господи, пощади ме, за да изкупя вината си!
Такава бе неговата молитва.
— Каква вина?
— Да не говорим за това сега, Кари — все още не съм достатъчно здрав и силен за това. Беше ли мисис Прайър край вас, докато боледувахте?
— Да — отвърна Каролайн с усмивка. — Знаете ли, че тя е майка ми?
— Да, чух. Хортенз ми каза. Но искам да чуя всичко от вас. Чувствувате ли се с нея по-щастлива?
— Как! Мама? Тя ми е толкова скъпа, че просто не мога да го изразя с думи. Бях изцяло отпаднала и тя ме изправи на крака.
— Заслужавам да чуя това в момент, когато едва мога да вдигам ръка до главата си. Заслужавам го.
— Но това не е укор към вас.
— Това е горещ въглен върху главата ми, както и всяка дума, която отправяте към мен, всеки поглед, който озарява прекрасното ви лице. Елате по-близо, Лина и ми дайте ръката си, ако слабите ми пръсти не ви плашат.
Тя пое тези слаби пръсти в двете си малки ръце, наведе глава et les effleura de ses levres[173] (тук използувам френски, защото думата «effleurer» е изискана дума). Мур бе дълбоко трогнат — две големи сълзи се търкулнаха по хлътналите му страни.
— Ще запазя тези неща в сърцето си, Кари. Ще съхраня тази целувка и един ден отново ще ви я припомня.
172
Саул срещал трудности с първосвещеника Самуил и това го потапяло в меланхолията, която само музиката на Давид можела да разсее (Първа книга Царства, 16:23). — Б.пр.