— Но вие не сте красив, Мартин.
— Не съм, но само почакайте да мине малко време. Смятам от днес да започна да развивам и усъвършенствувам личността си — тогава ще видим.
— Вие сте едно много странно и неразгадаемо момче, Мартин. Но не си въобразявайте, че някога ще бъдете красив, защото това няма да стане.
— Смятам да опитам. Но ние говорехме за мисис Прайър — на тоя свят сигурно не съществува по-неподходяща майка от нея, щом хладнокръвно е пуснала дъщеря си да излезе в такова време. Моята бе направо бясна за това, че исках да отида на църква, бе готова да метне кухненската четка подире ми.
— Мама бе много загрижена за мен, но боя се, че се показах твърде непокорна. Нищо не бе в състояние да ме отклони от решението да отида на църква.
— За да ме видите?
— Точно така — не мислех за нищо друго. Много се страхувах да не би снегът да ви възпре и да не дойдете. Не можете да си представите колко щастлива бях, когато ви видях сам-самичък на вашата скамейка.
— Дойдох, за да изпълня дълга си и да дам добър пример на енорията. Значи бяхте непокорна, така ли? Много ми се иска да ви видя непокорна, наистина ми се иска. Нима не бих ви дисциплинирал, ако бяхте под моя власт. Дайте ми чадъра си.
— Не мога да остана дълго — сигурно обедът вкъщи вече е сложен.
— Нашият също. В неделя винаги има нещо топло за обед. Днес има печена патица с ябълков пай и оризов пудинг. Винаги успявам да науча менюто — а пък тези са любимите ми ястия. Но съм готов да ги пожертвувам, ако и вие го направите.
— Нашият обед е студен — чичо ми не позволява да се готви ненужно в неделен ден. Но трябва да се връщам, у дома ще се тревожат, ако не се появя.
— Ами че същото ще бъде и в Брайърмейнс! Вече виждам как баща ми изпраща надзирателя и петима от бояджиите в шест посоки, за да търсят в снега тялото на блудния му син. Виждам как майка ми се кае за многото й несправедливости към мен сега, когато вече ме няма.
— Мартин, как е мистър Мур?
— Само заради това дойдохте, нали? Само за да произнесете тези думи.
— Хайде, казвайте по-бързо.
— Да го обесят дано! Не е по-зле, но с него се отнасят лошо както винаги — затворен е в клетка, държан е в единична килия. Искат да го превърнат или в идиот, или в маниак и да го изкарат невменяем. Хорсфол го принуждава да гладува, сама видяхте колко е слаб.
— Онзи ден вие бяхте много добър, Мартин.
— Кога? Винаги съм бил добър, мога да служа за пример.
— Кога ще бъдете пак така добър?
— Виждам какво целите, но няма да ме измамите — не съм вчерашен.
— И все пак трябва да го сторим отново. Това е право и необходимо дело.
— Колко сте упорита! Трябва да разберете, че миналия път уредих нещата поради собствената си добра воля.
— Пак ще го направите.
— Няма. Тази работа ми навлече прекалено много неприятности. Предпочитам спокойствието си.
— Мистър Мур иска да ме види, Мартин. Аз също искам да го видя.
— Предполагам — хладно отбеляза Мартин.
— Майка ви не постъпва много добре, като не допуска приятелите му до него.
— Кажете го на нея.
— Собствените му роднини.
— Елате и хубаво я нахокайте.
— Знаете, че това няма да доведе до нищо. Е, добре, аз ще се боря за своето. Ще го видя на всяка цена. Ако не искате да ми помогнете, ще се оправя без помощ.
— Много добре. Няма нищо по-хубаво от това човек да разчита на себе си и да зависи само от себе си.
— Сега нямам време да споря с вас, но мога да ви кажа, че сте заядлив. Довиждане.
Тя си тръгна. Чадърът и бе затворен, защото не можеше да го държи срещу силния вятър.
«Нито е празноглава, нито е повърхностна — каза си Мартин. — Много ми се иска да видя какво ще направи без чужда помощ. Ако бурята не бе снежна, а огнена — като очистителната стихия, връхлетяла върху градовете в равнината[174], — тя би минала през нея, за да си осигури пет минути разговор с оня Мур. Сега мога да заявя, че прекарах сутринта приятно — разочарованията я направиха по-кратка, а опасенията и моментите на гняв само превърнаха този разговор в още по-голямо удоволствие, когато той най-сетне се състоя. Тя очакваше да ме предума веднага, ала това няма да й се удаде с едно-единствено усилие — ще трябва да дойде отново и отново, и отново. Ще я поизмъча още за собствено удоволствие, ще я разплача пак. Искам да разбера докъде ще стигне, на какво ще се реши, за да се добере до онова, което желае. За мен е нещо странно и съвсем ново, че едно човешко същество може да мисли за друго толкова много, колкото тя мисли за Мур. Време е обаче да се връщам у дома — по стомаха си познавам колко е часът. Дали няма да налетя направо на патицата върху масата? Ще видим кой ще вземе най-голямото парче от ябълковия пай — Матю или аз.»