«Преди шест месеца излязох през тази порта — каза той — като горд, сърдит и разочарован човек. Сега се връщам по-тъжен и по-мъдър, доста слаб, но спокоен. Наоколо ми се простира студен, сив, но безтревожен свят — свят, в който, макар и да не храня големи надежди, поне не се страхувам от нищо. Всички робски опасения за затрудненото ми положение са ме напуснали — дори и да дойде най-лошото, мога да работя, както прави това Джо Скот, и да си вадя честно хляба. В такава съдба виждам трудности, но не и унижение. Преди време за мен разорението бе равносилно на личен позор. Сега не е така — вече зная разликата. Разорението наистина е зло, но такова, за което съм подготвен. Зная деня на идването му, защото съм го изчислил. Мога все още да го отложа с шест месеца, но нито с час повече. Ако до това време нещата се променят — а това е малко вероятно, ако оковите, които сега изглеждат нерушими, поосвободят нашата търговия от желязната си хватка (а от всички неща това е най-невъзможното), тогава все пак бих могъл да победя в тази дълга борба, бих могъл о, господи! Какво ли не бих направил! Но тази мисъл е кратковременна лудост — трябва да погледна нещата с трезви очи. Разорението ще дойде, ще посегне със секирата си към корените на сполуката ми и ще ги отсече. Ще успея да грабна една фиданка, ще прекося океана и ще я посадя в горите на Америка. Луис ще дойде с мен. Само той ли ще ме последва? Не зная, нямам право да питам.»
Мур влезе в къщата.
Бе следобед, но навън вече бе паднал здрач — беззвезден и безлунен здрач, защото макар и сковано от студената прегръдка на сухия черен мраз, небето си бе сложило маска от облаци, която бе застинала и неподвижна. Вирът на тъкачницата също бе притихнал, клисурата бе смълчана, а вътре в къщата бе вече тъмно. Сара бе напалила хубав огън във всекидневната, а в момента правеше чай в кухнята.
— Хортенз — каза Мур, докато сестра му се суетеше и се опитваше да му помогне да си свали палтото, — радвам се да се върна у дома.
Хортенз не почувствува колко необичаен бе изразът, употребен от брат й, който никога преди не бе наричал къщичката им свой дом и комуто се струваше, че малките й размери му налагат ограничения, вместо да му предлагат защита; ала въпреки това всичко, което допринасяше за неговото щастие, я правеше доволна и тя не скри това свое чувство.
Той седна, но скоро отново се изправи — отиде до прозореца, а после се върна при камината.
— Хортенз!
— Mon frere?[175]
— Тази малка стая изглежда много чиста и приятна и някак си необичайно светла.
— Така е, братко. В твое отсъствие направих основно почистване на къщата.
— Сестро, мисля, че в първия ден на завръщането ми у дома ще бъде добре да поканиш някоя приятелка на чай, та дори и само за да види в какво свежо и спретнато нещо си превърнала този малък дом.
— Наистина, братко, ако не бе толкова късно, щях да изпратя да повикат мис Ман.
— Би могла, но наистина е твърде късно да безпокоим тази добра дама, а пък и вечерта е доста студена, за да може тя да излезе.
— Как мислиш за всичко, скъпи Жерар! Ще трябва да го отложим за някой друг ден.
— Иска ми се някой да дойде днес, мила сестро — някоя тиха гостенка, която да не уморява никого от нас.
— Мис Ейнли?
— Чудесен човек така говорят за нея, но тя живее твърде далеч. Кажи на Хари Скот да отскочи до дома на пастора с молба от твое име до Каролайн Хелстоун да дойде и прекара вечерта с теб.
— Няма ли да е по-добре утре, братко?
— Иска ми се да види дома ни такъв какъвто е в момента — неговата блестяща чистота и спретнатост, които ти правят такава чест.
— Това може да й послужи като пример.
— Може и е наложително. Тя трябва да дойде. — Мур влезе в кухнята. — Сара, почакай с чая половин час.
След това той й заръча да изпрати Хари Скот до дома на пастора, като й даде една сгъната бележка, набързо написана от него с молив и адресирана до «Мис Хелстоун».
Сара даже не успя да се притесни да не би приготвеният препечен хляб да изстине прекалено, когато пратеникът се завърна, а с него и поканената гостенка.
Тя влезе откъм кухнята, тихо изкачи задните стъпала, за да свали шапката и кожите си, и също толкова тихо слезе долу, пригладила добре красивите си къдрици. Изящната и мериносова рокля и тънката якичка бяха спретнати и безупречно чисти, а в ръка бе понесла малката си пъстра работна чантичка. Тя се позабави, за да размени няколко любезни думи със Сара и да погледне петнистото котенце, изтегнало се на кухненския праг, да каже няколко думи на канарчето, което се бе уплашило от един внезапен порив на огъня, и след това влезе във всекидневната.