— Да водя и усъвършенствувам! Да поучавам и възпитавам! Да търпя и премълчавам! Пфу! Не ми трябва бебе за съпруг. Нямам намерение ежедневно да му давам по един урок и да се грижа да го научи, да го възнаграждавам със захаросан плод, ако е послушен, или с търпеливо, дълбокомислено и прочувствено нравоучение, ако не слуша. Но за един учител е съвсем естествено да говори за „удовлетворението на учителското призвание“ — предполагам, че смятате тази професия за най-възвишената на света. Аз обаче не мисля така, отхвърлям подобно твърдение. Да усъвършенствувам съпруга си! Не. Аз ще настоявам съпругът ми да усъвършенствува мен — в противен случай ще се разделим.
— Бог ми е свидетел, че имате нужда от това!
— Какво искате да кажете, мистър Мур?
— Това, което казах. Усъвършенствуването е крайно наложително.
— Ако вие бяхте жена, щяхте прекрасно да обучавате monsieur, votre mari[181]. Това би ви подхождало идеално — призванието ви е да обучавате.
— Ще ми позволите ли да попитам дали в сегашното си справедливо и любезно настроение не се опитвате да ми се подиграете за това, че съм учител?
— Да, и при това жестоко. Както и за каквото още си поискате — за всеки ваш недостатък, който сам болезнено осъзнавате.
— Например за това, че съм беден?
— Разбира се — това ще ви жилне. Много ви боли заради вашата бедност, тя много ви тежи.
— За това, че не притежавам нищо друго, което да предложа на жената, пленила сърцето ми, освен непривлекателната си личност?
— Точно така. Имате навика да се наричате непривлекателен. Чувствителен сте, когато става дума за чертите ви, защото те съвсем не са като тези на Аполон. Изразявате се за тях по-зле, отколкото е необходимо, със слабата надежда, че другите могат да кажат нещо хубаво — но това няма да се случи. Наистина не бихте могли да се похвалите с лицето си — няма нито един привлекателен контур, нито една привлекателна багра в него.
— Сравнете го с вашето.
— То изглежда като лицето на някой египетски бог — една голяма и заровена в пясъка глава. Но по-добре е да не го сравнявам с нещо толкова възвишено — то изглежда като лицето на Тартар; вие сте братовчед на моето куче. Струва ми се, че приличате на него толкова, колкото човек е в състояние да прилича на куче.
— Тартар е вашият скъп другар. През летата, когато ставате рано и изтичвате към ливадите, за да намокрите нозе в росата, да освежите страните си и разрошите косите си на вятъра, вие винаги го викате с вас. Понякога го викате, като му подсвирквате по начин, който научихте от мен. Когато оставате сама в гората и мислите, че никой, освен Тартар не ви слуша, тогава си подсвирквате онези мелодии, които сте чували от устните ми, или пък пеете онези песни, на които ви е научил гласът ми. Не ви питам откъде идва чувството, което изливате в тези песни, защото зная, че то извира от сърцето ви, мис Кийлдар. В зимните вечери Тартар лежи в нозете ви — позволявате му да положи глава на скута ви, оставяте го да легне върху полите на копринената ви дреха. Грубата му козина познава допира на ръката ви, а веднъж ви видях да го целувате по онова снежнобяло петно, което краси широкото му чело. Опасно е да казвате, че съм като Тартар, защото мога да поискам да се отнасяте към мен по същия начин, както и към него.
— Може би, сър, ще съумеете така да изнудите и вашето бедно и лишено от приятели сираче, когато го намерите.
— Ах! Да можех само да я открия такава, каквато е в представите ми. Едно същество, което първо трябва да укротя, а след това да му дам знания; да го дисциплинирам, а след това да го обсипя с ласки. Да изтръгна клетото гордо създание от лапите на мизерията; да придобия власт над своята избраница, а след това да бъда снизходителен към своенравните настроения, които никой не е могъл да променя или понася преди; да я виждам ту раздразнена, ту покорна по дванадесет пъти в денонощие, а може би, когато обучението й завърши, да съзра пред себе си една отлична и търпелива майка на около дузина деца, която само от време на време добродушно плясва малкия Луис, опитвайки се да изплати лихвата на огромните дългове, които има към баща му. Ах, продължих аз, моето сираче би ме обсипало с целувки; би стояло на прага и би ме чакало да се върна вечер вкъщи, за да се хвърли в прегръдките ми; би поддържало чистота в дома ми и топлина в камината ми. Бог да благослови мечтите ми! Трябва да намеря тази девойка.
В очите й проблесна развълнувана искра, устните й се отвориха, но тя отново ги затвори и поривисто се извърна.
— Кажете ми, кажете ми къде е тя, мис Кийлдар!