Попитах я:
— Искате ли той да разбере как стоят нещата?
— Да — каза тя. — Но съм оставила всичко на случая. Ще се разиграе неприятна сцена. Аз нито я желая, нито пък се боя от нея — искам само вие да сте там, тъй като ужасно ми омръзна да се боря с него сама. Не ми е приятно да го виждам разярен, тогава той се измъква иззад прикритието на изтънчените си обноски и сваля от себе си останалите общоприети маски, а истинското човешко същество под тях е това, което бихте нарекли commun, plat, bas — vilain et un peu mechant[182]. Мислите му не са много чисти, мистър Мур — нуждаят се от измиване с мек сапун и хума. Мисля си, че ако можеше да прибави въображението си към съдържанието на панера за пране на мисис Джил, като остави тази дама да го повари в казана си с дъждовна вода и белина (надявам се, че не се съмнявате в качествата ми на добра перачка), това би му се отразило извънредно добре.
Тази сутрин ми се стори, че я чух да слиза по стълбите малко по-рано и веднага се озовах долу. Не се бях излъгал — тя бе там, заела се с работа в стаята за закуска, където прислужницата привършваше подреждането и бърсането на праха. Бе станала рано, за да привърши изработването на един малък спомен за Хенри. Бях посрещнат хладно — приех това до излизането на момичето, като тихо се приближил с книгата си до прозореца. Дори когато останахме сами не бързах да я безпокоя — да бъда в една стая с нея и да я гледам, бе удоволствие, истинско щастие в ранното утро, щастие спокойно, непълно, но все по-голямо. Знаех, че ако бях по-настойчив, щях да бъда отблъснат. „Няма ме у дома за поклонници“ бе изписано на челото й, затова продължих да си чета, като от време на време я поглеждах и виждах как изражението й се смекчава и просветлява, как тя усеща, че се отнасям с уважение към настроението й, как се наслаждава на изпълнения с нежност миг.
Разстоянието между нас започна да се скъсява и лекият скреж незабележимо се стопи. Преди да измине и час, вече бях до нея и я наблюдавах как шие, като събирах чаровните й усмивки и веселите думи, с които ме обсипваше. Седяхме, както бе наше право да седим — един до друг, а ръката ми бе поставена на стола й. Бях достатъчно близо, за да мога да броя бодовете й и да виждам ухото на иглата й. Внезапно вратата се отвори.
Предполагам, че ако се бях отдръпнал в уплах от нея, тя щеше да ме презре. Но благодарение на мудния си темперамент аз рядко се стряскам. Когато се чувствувам добре и удобно, не съм много подвижен. А в този миг бях добре — дори много добре, — следователно бях почти като вкаменен. Нито едно мускулче не трепна у мен. Хвърлих само бегъл поглед към вратата.
— Добро утро, чичо — каза тя, като се обърна към личността, която се бе заковала на прага подобно на каменна статуя.
— Отдавна ли сте долу, мис Кийлдар? При това сама с мистър Мур?
— Да, от доста време. И двамата слязохме долу рано, още не се бе разсъмнало.
— Това е в разрез с благоприличието.
— Отначало — да. Бях доста ядосана и не много любезна. Ала както сам можете да видите, сега сме в чудесни отношения.
— Виждам повече, отколкото бихте желали да видя.
— Едва ли, сър — казах аз. — Ние не крием нищо. Ще ми позволите ли да отбележа, че всички наблюдения, които възнамерявате да споделите, можете да адресирате и до мен. От този момент аз заставам между мис Кийлдар и всички неприятности.
— Вие! Какво общо имате вие с мис Кийлдар?
— Ще я закрилям, ще я пазя и ще й служа.
— Вие, сър? Вие, някакъв си възпитател?
— Не желая да чувам нито една обидна дума сър — намеси се тя, — нито една сричка на неуважение към мистър Мур в този дом.
— Вземате неговата страна, така ли? Неговата страна! О, да!
Тя се извърна към мен с внезапно движение на привързаност, което посрещнах, като обгърнах раменете й с ръка. И двамата се изправихме.
— Благочестиви Гед! — бе викът, който се изтръгна от утринния халат, застанал треперещ до вратата. Струва ми се, че мистър Симпсън наричаше така ларите[183]. Винаги когато изпаднеше в затруднено положение, той призоваваше този идол.