Навярно би трябвало да отбележа, че след преждевременното и внезапно оттегляне на мистър Малоун от сцената на енорията Брайърфийлд (ти не можеш да узнаеш как е станало това, читателю — ще трябва да ограбим любопитството ти, за да платим на изтънчената ти любов към обаятелното и приятното) като негов наследник дойде друг ирландски курат — мистър Макарти. Щастлива съм да те уведомя, читателю, при това без ни най-малко да изопачавам истината, че този господин така защити честта на страната си, както Малоун я бе поругал. Той се прояви като толкова почтен, благопристоен и съзнателен, колкото Малоун бе буен, необуздан и… (решавам да спестя този последен епитет, защото иначе всичко би излязло наяве). Мистър Макарти предано се трудеше в енорията; училищата — както неделното, така и седмичното — процъфтяваха под неговите грижи, сякаш бяха зелени лаврови дръвчета. Като всяко човешко същество, разбира се, и той си имаше недостатъци; това обаче бяха недостатъци на духовник, порядъчни и трезви, които мнозина биха нарекли дори добродетели — обстоятелството, че е бил поканен на чай заедно с някой дисентер, го изваждаше от равновесие за цяла седмица; гледката на някой квакер с шапка на глава в църквата, мисълта за някое непокръстено човешко същество, което погребват с християнски обреди — подобни неща можеха да предизвикат невероятни поразии във физическия и духовен мир на мистър Макарти. Иначе той бе здравомислещ и разумен, усърден и великодушен.
Не се съмнявам, че една пристрастена към справедливостта читателска публика вече е забелязала проявеното до този момент нехайство от моя страна по отношение на преследването, залавянето и заслуженото наказване на човека, извършил покушението над Робърт Мур. Ето една прекрасна възможност да поканя моите любопитни читатели на поучителен и същевременно вълнуващ спектакъл с участието на закона, евангелието, тъмницата, подсъдимата скамейка и бесилото. Спектакълът може би щеше да ти хареса, читателю, но той изобщо не е по моя вкус. Между мен и моя сюжет щеше да се завърже схватка и моите сили нямаше да издържат. За щастие разбрах, че обстоятелствата напълно ме освобождават от подобно усилие. Престъпникът не бе наказан поради простата причина, че не бе заловен, което пък произтичаше от едно друго обстоятелство, а именно — че той никога не бе преследван. Съдиите се поразмърдаха, сякаш се готвеха да се надигнат и да извършат храбри дела, но тъй като самият Мур, вместо да ги насърчава и предвожда както преди, си лежеше спокойно в леглото, а чертите на бледото му чуждоземно лице потрепваха в лукава усмивка, те размислиха и решиха друго — след като попълниха някои задължителни в случая документи, благоразумно се споразумяха да потулят въпроса без много шум, както и направиха.
Мистър Мур знаеше името на злосторника. Знаеше го и цял Брайърфийлд. Това не бе някой друг, а самият Майкъл Хартли, полусмахнатият тъкач, за когото вече споменахме веднъж — фанатичен антиномист в религията и побъркан левелер в политиката. Този клетник почина от делириум тременс една година след опита за покушение срещу Мур. Робърт даде на злочестата му вдовица една гвинея, за да го погребе.
Зимата отмина. Пролетта я последва със своя лъчист и сенчест, цъфтящ и дъждовен полет. Сега е разгарът на лятото, средата на месец юни, 1812 година.
Горещо е. Въздухът е цял ослепителен лазур и пламнало злато. Той подхожда на настъпилите времена, подхожда на века, подхожда на сегашния дух на народите. Деветнадесетият век е необуздан в своите прищевки като някой млад исполин. Този невръстен титан изтръгва цели планини в игрите си и мята скали в лудешките си забавления.
Това лято Бонапарт е на седлото. Той и войнството му бродят из руските степи. Със себе си е повел французи и поляци, италианци и децата на Рейн — шестстотин хиляди души. Напредва към древната Москва. Под степите на вековния град го очаква суровият казак. Корав и непреклонен воин! Той чака, без да се страхува от всепоглъщащата гибел, която се е понесла към него. Снежният облак е негов помощник. Пустошта, вятърът и градоносната буря са неговото спасение. Съюзници са му стихиите — Въздухът, Огънят и Водата. А кои са те? Трима ужасни архангели, застанали на вечна стража пред трона на Йехова. Те са там, облечени в бяло и препасани със златни пояси. Надигат бокали, прелели от божия гняв. Тяхното време ще настъпи в деня на отмъщението, техният знак ще дойде със словото, изречено с Господари на ангелското войнство и «тътнещо от всемогъщия му глас»: «Откри ли снегът своите съкровища пред теб? А ти видя ли съкровищата на градушката, които съм запазил за смутни времена, за дни на битки и войни? Сторете вашето — излейте бокалите с божия гняв върху земята.»