— Нищо не разбрах от разказа ти. Какво означава, да кажем, «неуместна възторженост»?
— Вероятно един пример ще бъде най-доброто обяснение. Знаеш, че понякога я карам да чете френски стихове, за да упражнява произношението си. По време на заниманията си тя премина през много от творбите на Корней и Расин със съвсем уравновесен и трезв дух, което аз приветствувам. Понякога показваше известно безразличие при четенето на тези почтени автори, което клонеше повече към апатия, отколкото към мъдрост, а пък апатията е нещо, което не мога да търпя у тези, които имат щастието да следват моите наставления. Освен това човек не може да проявява апатия при изучаването на такива основни произведения. Онзи ден й дадох едно томче със стихове с по-преходна стойност. Пратих я до прозореца, за да наизусти някои от тях. Когато след малко хвърлих поглед натам, видях, че нетърпеливо прелиства страниците, преглеждайки бегло стиховете с презрително свити устни. Направих й забележка. «Ma cousine — каза тя, — tout cela m’ennuie a la mort.»[49] Казах й, че не е прилично да се говори така. «Dieu! — възкликна тя. — II n’y a donc pas deux lignes de poesie dans toute la litterature francaise?[50]» Попитах я какво иска да каже. Тя ме помоли за прошка с подобаваща — смиреност. Не след дълго се успокои. Видях я да се усмихва над книгата, а после започна усърдно да учи наизуст. След половин час се приближи и застана пред мен, подаде ми томчето, скръсти ръцете си както съм я учила и започна да рецитира онова стихотворение от Шение[51], «Младата пленница». Ако я бе чул как изрецитира стиховете и несвързания й коментар след това, щеше да разбереш какво искам да кажа с «неуместна възторженост». Човек би си помислил, че Шение е способен да развълнува много по-дълбоко, отколкото цялото творчество на Расин и Корней. Ти, братко, който имаш толкова силна проницателност, би забелязал, че такова едно несъразмерно предпочитание говори за малко лабилна психика. Но тя има късмет с наставницата си. Аз ще я обогатя със систематичност и методичност в разсъжденията и с набор от установени мнения. Ще я науча да владее и управлява чувствата си до съвършенство.
— Добре ще е да го направиш, Хортенз. А ето я и нея. Струва ми се, че сянката, която мина покрай прозореца, бе нейната.
— О, наистина. Малко е подранила — дошла е половин час преди уреченото време. Дете мое, какво те води насам, преди още да съм закусила?
Този въпрос бе отправен към младото момиче, което току-що бе влязло в стаята. То бе загърнато в зимно наметало, чиито гънки грациозно се спускаха около стройното тяло.
— Побързах да дойда, за да видя как сте, Хортенз — вие и Робърт. Бях сигурна, че сте опечалени от случилото се снощи. Едва тази сутрин узнах за това — научих го от чичо си на закуска.
— Ах, направо не е за приказване. Вие съчувствувате ли ни? Чичо ви съчувствува ли ни?
— Чичо ми е много ядосан. Но струва ми се, че той е бил с Робърт, нали така? Не дойде ли с вас до бърдото Стилброу?
— Да, ние поехме в много войнствено настроение, Каролайн; но пленниците, които бяхме тръгнали да освобождаваме, ни посрещнаха по средата на пътя.
— Никой не е ранен, надявам се?
— О, не. Само китките на Джо Скот са малко протрити, защото са били вързани доста здраво зад гърба му.
— Вие не бяхте ли там? Не бяхте ли с фургоните, когато са ги нападнали?
— Не. Човек рядко има щастието да бъде на мястото на случката, в която е имал особено желание да вземе участие.
— А къде ще ходите тази сутрин? Видях Мъргатройд да оседлава коня ви на двора.
— До Уинбъри — днес е пазарен ден.
— Мистър Йорк също ще ходи там — срещнах го в двуколката му. Върнете се с него.
— Защо?
— По-добре е да сте двама, отколкото да сте сам, а и никой не мрази мистър Йорк. Поне бедните не го мразят.
— Значи той да бъде закрила за мен, когото мразят?
— Когото не разбират — вероятно това е точната дума. Ще закъснеете ли? Ще закъснее ли, братовчедке Хортенз?
— Твърде е възможно — често пъти той има много работа в Уинбъри. Донесохте ли тетрадките си за упражнения, дете?
— Да. Кога ще се върнете, Робърт?
— Обикновено се връщам към седем. Искате ли да се върна по-рано?
— Постарайте се да се върнете към шест. В шест е още светло, но в седем вече е доста тъмно.
— И каква опасност трябва да очаквам, Каролайн, когато е съвсем тъмно? Какво зло смятате, че се спуска заедно с мрака върху мен?
50
Господи! Нима в цялата френска литература няма да се намерят и два реда истинска поезия? (фр.) — Б.пр.