— Dieu! Que ditelle?[60] — извика Хортенз, която до този момент бе броила бримките на плетивото си и не се бе вслушвала много в разговора, но подскочи, когато тези две думи достигнаха до ушите й.
— Не й обръщай внимание, сестро, нека говори. Нека й позволим да говори каквото си иска тази вечер. Понякога тя обича да поскастря брат ти — това ме забавлява, затова не я притеснявай.
Каролайн, която се бе покачила на един стол и ровеше из библиотеката, се завърна с книга в ръка.
— Ето Шекспир — каза тя. — Това е «Кориолан». А сега четете и открийте според чувствата, с които четивото ще ви изпълни веднага, своите низки и възвишени черти.
— Елате тогава, седнете до мен и ме поправяйте, когато произнеса някоя дума погрешно.
— Значи аз ще ви бъда учител, а вие мой ученик?
— Ainsi soit-il![61]
— А предметът ни ще е Шекспир, тъй като ще трябва да се обучаваме, така ли?
— Изглежда, че е така.
— И няма да се държите като французин, да бъдете скептичен и да се присмивате? Няма да считате, че да не се възхищаваш, е признак на мъдрост?
— Не зная.
— Ако постъпите така, Робърт, ще върна Шекспир на мястото му, ще се свия в черупката си, ще си сложа бонето и ще си ида у дома.
— Седнете. Ето, започвам.
— Само за минутка, братко, моля те — прекъсна ги мадмоазел. — Когато мъжът в семейството чете, дамите трябва винаги да нашиват. Каролайн, мило дете, вземете бродерията си, можете да завършите три клонки тази вечер.
Каролайн я погледна слисано.
— Не мога да виждам на светлината на лампата. Очите ми се уморяват, а не мога да върша добре две неща едновременно. Ако нашивам, не мога да слушам, а ако слушам, не мога да нашивам.
— Fi, donc! Quel enfantillage![62] — започна Хортенз.
Мистър Мур както винаги любезно се намеси.
— Позволи й да пренебрегне бродерията тази вечер. Бих желал цялото й внимание да е насочено към произношението ми, а за да прави това, тя трябва да следи текста, нужно е да гледа в книгата.
Той постави книгата между двама им, сложи ръката си върху облегалката на стола на Каролайн и започна да чете.
Първата сцена на «Кориолан» бе с леко остър вкус за неговото интелектуално небце и с напредването си в текста Мур се оживяваше все повече. Екзалтирано прочете надменната реч на Кай Марций към гладуващото гражданство; не сподели, че смята безразсъдната му гордост за нещо справедливо, но, изглежда, го чувствуваше тъкмо по този начин. Каролайн вдигна очи към него с особена усмивка.
— Ето че вече попаднахме на една порочна черта — каза тя. — Вие съчувствувате на този горделив патриций, който не изпитва никакво състрадание към измъчваните от глад свои съграждани и ги обижда. Но продължавайте, моля ви.
Той зачете отново. Пасажите с битката не го развълнуваха много. Заяви, че всичко това е нещо отживяло или поне така би трябвало да бъде; духът на това време бил варварски и все пак Мур изпита удоволствие от единоборството между Марций и Тул Авфидий. С напредването си в текста забрави да критикува — явно оценяваше силата и истинността на всеки пасаж. И напускайки тесните граници на личните предразсъдъци, започна да се наслаждава на обширната картина на човешката природа, да осезава реалността, с която бяха пропити героите, говорещи от страниците пред него.
Не четеше добре комичните сцени и тогава Каролайн издърпваше книгата изпод ръката му, за да ги прочете вместо него. На Мур явно му бе приятно да я слуша; наистина тя им придаваше звучене, което никой не би очаквал от нея — четеше ги със силна изразителност, която сякаш я бе осенила внезапно и щеше да угасне само след миг. За отбелязване бе, че и тази вечер общият характер на мислите, които бе изказала, независимо дали бяха сериозни или весели, задълбочени или игриви, можеше да бъде оприличен на нещо, на което никой не я бе учил и тя никога не бе усвоявала, нещо интуитивно и своеобразно — изречените от нея слова вече не можеха да бъдат повторени, както не можеше да се повтори и бляскавата следа на метеора, нито пък багрите на капката роса, нито цветът и формата на облака при заник слънце, нито постоянно менящият се глас на бълбукащия поток.
Кориолан покрит със слава, Кориолан в беда, Кориолан в изгнание — сцените се редуваха една след друга подобно на гигантски сенки. Пред образа на изгнаника духът на Мур като че ли изпита някакво колебание. В представите си Мур бе застанал пред прага на Авфидий, изправен срещу едно сринато величие, което обаче бе по-велико от всякога в своето падение. Виждаше «лицето мрачно», израза, от който лъха «властност», «кораба, чиито платна са изподрани, но има благороден вид». Мур изцяло симпатизираше на отмъщението на Кай Марций. Той не бе възмутен от него и Каролайн отново прошепна: