— Ето, виждам още един случай на братство по прегрешение.
Походът към Рим, жалбата на майката, продължителната съпротива, възтържествуването на добрите страсти над лошите в края, което винаги трябва да е присъщо на един благороден характер, яростта на Авфидий от това, което той считаше за слабост у своя съюзник, смъртта на Кориолан, мъката на неговия голям враг във финалната сцена — всички тези картини, изтъкани от истина с могъщ заряд и сила, преминаваха една след друга и отнасяха със себе си в своето дълбоко и устремно течение сърцето и ума на читател и слушател.
— Почувствувахте ли сега Шекспир? — попита Каролайн десетина минути след като братовчед й бе затворил книгата.
— Струва ми се, че да.
— И открихте ли в Кориолан нещо от себе си?
— Може би.
— Не носи ли той в себе си и грешки, и величие?
Мур кимна утвърдително.
— А каква е неговата грешка? Какво навлече омразата на гражданството върху него? Какво доведе до неговото заточаване от собствените му сънародници?
— А според вас коя е причината?
— Питам ви отново. Дали причината е в гордостта, която всекидневните успехи опетняват винаги; или в липсата у него на способността схваща как най-пълно би използвал възможностите си; или най-сетне, в твърдия му нрав, поради който не се е променил, като е сменял седлото за креслото, а е искал да дава заповеди на мира, тъй както ги е давал на войната…[63]
— Сама отговорете, Сфинксе.
— Причината е смесица от всичко. А вие не трябва да се показвате горделив пред работниците си. Не пропускайте възможността да ги утешите и не проявявайте непреклонност, като отправяте молбите си така строго, сякаш са заповеди.
— Значи това е изводът ви от пиесата. Кое ви кара да мислите така?
— Желанието за вашето добро, грижата за безопасността ви, мили Робърт, и опасенията, че може да ви се случи нещо, породени от много работи, които чух напоследък.
— Кой ви е наговорил тези работи?
— Често чувам чичо ми да приказва за вас — възхвалява твърдия ви дух, решителния ви ум, презрението ви към непочтени врагове, намерението ви да не «скланяте глава пред тълпата», както казва той.
— А вие желаете ли да склоня глава пред нея?
— Не, за нищо на света. Никога не съм желала да се унижавате, но някак си не мога да не мисля, че е несправедливо да се подвеждат всички бедни хора под това общо и обидно нарицателно «тълпа» и да се отнася човек винаги надменно към тях.
— Вие сте една малка демократка, Каролайн — ако чичо ви разбереше това, какво ли щеше да каже?
— Както знаете, аз рядко разговарям с него и никога за подобни неща. Той е на мнение, че всичко друго, освен шиенето и готвенето е непосилно за женския ум и не му подхожда.
— А вие смятате ли, че добре разбирате нещата, по отношение, на които ме съветвате?
— До колкото се отнася до вас — да. Зная, че ще бъде по-добре за вас, ако вашите работници ви обичат, вместо да ви мразят, и съм убедена, че доброто отношение има много по-големи шансове да спечели почитта им, отколкото гордостта. Ако бяхте горд и хладен към мен и Хортенз, тогава щяхме ли да ви обичаме? Когато сте хладен с мен, както това става понякога, мога ли да се осмеля да бъда мила в отговор?
— Добре Лина, получих урока си и по езици, и по етика, а малко и по политика. Сега е ваш ред. Хортенз ми каза, че сте били завладяна от едно стихотворение от Андре Шение, което сте научили онзи ден — «La Jeune Captive»[64]. Помните ли го още?
— Струва ми се, че да.
— Кажете ми го тогава. Не бързайте и внимавайте за произношението си — нека да не се чуват английски «ъ»-та.
Каролайн, която започна с тих и доста колеблив глас, но набираше смелост с всеки нов ред, изрецитира прелестните стихове на Шение, като най-добре прозвучаха последните три строфи:
Мур слушаше със сведен поглед, но скоро крадешком вдигна очи нагоре — облегнат назад, можеше да наблюдава Каролайн, без тя да разбере накъде бе насочен погледът му. Тази вечер страните й бяха поруменели, в очите й имаше блясък, лицето й се бе оживило, а това би направило чудеса дори и с една обикновена външност. Но Каролайн не притежаваше недостатъците на обикновената външност, които да просят нашето снизхождение в случая. Слънчевият лъч не попадаше на голи клони — той докосваше напъпил цвят. Всяка черта бе втъкана грациозно — гледката радваше окото. В този миг, тъй както бе оживена, заинтригувана, развълнувана, тя можеше да бъде наречена красива. Подобно лице бе в състояние да събуди не само чувство на спокойна радост, овладяното чувство на възхищение, но и някое друго чувство, по-нежно, по-сърдечно и съкровено — приятелство, а може би обич, съпричастие. Когато свърши, Каролайн се обърна към Мур и срещна погледа му.
65