Но написаното в последните една или две страници се различава твърде много от чувствата в душата на Каролайн Хелстоун, както и от състоянието на нещата между нея и Робърт Мур. Робърт не й бе причинявал никакво зло — не я бе мамил. Вината бе нейна, ако изобщо трябваше да бъде обвинен някой; горчивината, отцеждана от душата й, трябваше и щеше да се изсипе върху нейната глава. Тя обичаше, без да е била поощрявана да прави това — една съвсем естествена, понякога неизбежна прищявка на съдбата, в която зрее плодът на нещастието.
Наистина от време на време Робърт като че ли изпитваше някаква привързаност към нея — но защо? Защото тя се бе показвала пред него в най-приятна светлина и той не можеше, въпреки всичките си усилия, да не засвидетелствува определени чувства, които нито разумът му одобряваше, нито пък волята му разрешаваше. Той бе почти решил да прекрати всякакво близко общуване с нея, тъй като не искаше чувствата му да се сплетат във възела на безизходицата, не искаше да бъде въвлечен против разума си в един брак, който считаше за прибързан. А какво трябваше да направи тя сега? Да даде израз на чувствата си или да ги превъзмогне? Да ги следва или да се нахвърли върху себе си? Ако е слаба, ще прибегне до първия начин — така ще изгуби уважението му и ще си навлече омразата му; ако притежава достатъчно разум, ще бъде господарка на себе си и ще реши да обуздае разбунтувалия се свят на чувствата си и да въдвори ред в него. Тогава ще приеме живота такъв, какъвто е, ще започне да възприема суровите му истории сериозно и да вниква в заплетените му проблеми отблизо, с цялото си съзнание. Оказа се, че Каролайн притежава здрав разум, защото тихо се отдалечи от Робърт, без да се оплаква или да задава въпроси, без да трепне мускулче по лицето й и без сълзи; зае се с уроците си под надзора на Хортенз както обикновено, а по обед се прибра у дома си, без да се бави.
След като се наобядва и се усамоти във всекидневната на пасторския дом, оставяйки чичо си над чашата портвайн, проблемът, който я занимаваше и не я оставяше на мира, бе: «Как ще преживея целия този ден?»
Снощи се бе надявала, че той ще бъде като вчерашния, че вечерта отново ще премине щастливо с Робърт. Тази сутрин осъзна грешката си, но все още не можеше да се успокои, убедена, че няма да се появи никаква възможност да се върне до дома в клисурата или пък Робърт отново да се присъедини към компанията й.
Понякога след чая той идваше насам, за да прекара час-два с чичо й — звънецът на вратата иззвъняваше, гласът му се чуваше откъм коридора точно по здрач, когато тя почти не очакваше подобна радост. Това се случи на два пъти, след като се бе отнесъл с нея подчертано хладно, и макар че той рядко се обръщаше към Каролайн в присъствието на чичо й, бе поглеждал умилостивяващо към нея от мястото си срещу работната й масичка. Малкото думи, които й бе отправял, бяха успокояващи. Начинът, по който й бе пожелавал лека нощ, бе мил. Той би могъл да дойде и тази вечер — шепнеше измамната надежда; Каролайн бе почти уверена, че именно измамната надежда мълви тези слова. Но въпреки това се вслушваше.
Опита се да почете, но мислите й бяха разпилени. Опита се да нашива, но всеки бод я изпълваше с досада — това занимание я отегчаваше непоносимо. Отвори писалището си и се опита да напише съчинение на френски, но само изпълни листа с грешки.
Внезапно звънецът на вратата остро иззвъня; сърцето и подскочи; тя изприпка до вратата на стаята, открехна я тихо и надзърна през пролуката. Фани посрещаше някакъв посетител, строен господин, висок почти колкото Робърт. За секунда Каролайн си помисли, че това е Робърт, за секунда я обзе бурна радост. Но гласът, който попита за мистър Хелстоун, разсея заблуждението й — това бе глас на ирландец, следователно принадлежеше не на Мур, а на курата Малоун. Гостът бе въведен в трапезарията, където без съмнение незабавно се притече на помощ на пастора в изпразването на гарафата.