— Пийнете и вие — продължи гостът. — Една-две глътки ще оправят настроението ви. Необичайно хубав холандски джин! От чужбина го доставяте, струва ми се, а?
— Да.
— Послушайте съвета ми и опитайте една чашка. Онези момчетии, дето ще дойдат, ще ви накарат бая да поприказвате, тъй че ще ви е нужна енергия.
— Виждали ли сте мистър Сайкс тази сутрин? — попита Мур.
— Видях го преди половин, не, май че преди четвърт час, точно преди да тръгна. Рече, че възнамерявал да дойде тук, а няма да се учудя, ако и старият Хелстоун намине насам — видях го да оседлава дребното си жребче, когато минавах покрай дома му.
Гостът се оказа истински пророк, защото тропотът на дребното жребче само след пет минути се чу откъм двора. Когато затихна, един добре познат носов глас се провикна: «Ей, момче (навярно обръщайки се към Хенри Скот, който обикновено се навърташе наоколо от девет сутринта до пет вечерта), поеми коня ми и го заведи в обора.»
Хелстоун влезе, като крачеше пъргаво и изправено, с вид по-мургав, по-енергичен и по-оживен от обикновено.
— Чудесно утро, Мур. Как си, момчето ми? Ха! Кого виждам (той се обърна към личността с жезъла). Съгдън! Как! Направо ли ще действувате! Не губите нито минутка, честна дума. Ала аз съм дошъл за обяснения — вашето поръчение ми бе предадено, но сигурен ли сте, че следата е вярна? Как смятате да подходите към тази работа? Имате ли заповед за арестуване?
— У Съгдън е.
— Значи ще го дирите още сега? Ще ви придружа.
— Това усилие ще ви бъде спестено, сър. Той сам ще ме потърси. Сега просто очаквам пристигането му.
— И кой е той? Някой от моите енориаши?
Джо Скот бе влязъл незабелязано. Той застана до писалището и се облегна на него, приличен на зловещ призрак, наполовина оцветен в най-тъмния нюанс на индигото. Господарят му отвърна с усмивка на въпроса на пастора. Джо разбра намека и като наложи на лицето си кротко, но лукаво изражение, рече:
— Той е ваш приятел, мистър Хелстоун — джентълмен, за когото често говорите.
— Нима! Името му, Джо? Добре изглеждаш тази сутрин.
— Самият преподобен Моузес Бараклъф — понякога го наричате оратора от бъчвата, струва ми се.
— А! — възкликна пасторът, като извади кутийката си с енфие и поднесе към носа си една доста голяма щипка. — Апчхи! Кой би могъл да предположи? Но този божи човек никога не е работил при теб, Мур, нали? По професия той е шивач.
— Това само прави ненавистта ми към него по-голяма, задето се меси в работите ми и насъсква уволнените от мен хора срещу ми.
— И Моузес е присъствувал на схватката на бърдото Стилброу? Действително е ходил дотам с дървения си крак, така ли?
— Да, господине — каза Джо, — на кон, за да не бъдат забелязани следите от крака му; той е бил водачът и е носил маска. Останалите са били само с черни превръзки на лицата си.
— И как го разкрихте?
— Ще ви разкажа, господине — отвърна Джо. — Господарят ми не е много по приказките, но лично аз нямам нищо против. Той ухажвал Сара, момичето, дето прислужва в дома на мистър Мур, а тя пък май не проявявала голям интерес към него; или не е харесвала дървения му крак, или пък е подозирала, че е лицемер. Ала въпреки крака и преструвките му (странен народ са туй жените — можем да си го кажем сега, когато около нас няма нито една от тях) тя го окуражавала по малко, ей тъй, само за да минава времето. Знам и други, дето постъпват така, има ги и сред най-хубавите и най-скромните, казвам ви! Виждал съм моми, натъкмени и нагиздени, сякаш пред очите ти с цъфнали маргаритки, ала след време човек разбира, че не са нищо друго, ами парлива коприва.
— Джо е разумен човек — отбеляза Хелстоун.
— Ала от много глава не боли. Сара си имала и друг ухажор. Фред Мъргатройд, едно от нашите момчета, се увъртал около нея, а пък нали жените съдят за мъжете по лицата им — в лице Фред по го бива, отколкото Моузес, това всички го знаят, — та момичето предпочело Фред. Два-три месеца след тая работа Мъргатройд се натъква на Моузес в една неделна вечер; всеки от тях се навъртал около къщата, с цел да предума Сара да излезе и да се поразходи с него; посдърпали се, поотупали се и Фред трябвало да си замине с подвита опашка, защото е млад и дребен, а Бараклъф, макар и само с един крак, е не по-малко силен от Съгдън тука; и така си е, защото на всеки, който го е чувал как реве гръмогласно по време на някое от сектантските им сборища или на братската трапеза[72], веднага му става ясно, че този човек в никакъв случай не е недоносче.
— Джо, ти си непоносим — намеси се мистър Мур. — Нареждаш обясненията си, както Моузес реди проповедите си. С две думи, Мъргатройд ревнува от Бараклъф и снощи той заедно с един свой приятел, с когото се били скрили в един хамбар от дъжда, чули и видели Моузес да разговаря с няколко свои съучастници там. От думите им проличало, че водач им е Бараклъф, при това бил не само на бърдото Стилброу, но и при нападението върху склада на Сайкс. Освен това възнамерявали да проводят някаква делегация, предвождана от шивача, която да ме причака тази сутрин и по най-богобоязлив и миролюбив начин да ме помоли да махна «онези проклети неща» от тъкачницата си. Рано тази сутрин се метнах на коня и отидох до Уинбъри, за да се подсигуря с представител на властта и заповед за арестуване. А сега очаквам с нетърпение да посрещна този приятел по начина, който той заслужава — между другото, ето го и Сайкс. Мистър Хелстоун, трябва да го окуражите малко, той не е много въодушевен от мисълта за юридическа намеса.
72
Братска трапеза или още Агапия — гощавка, символизираща братската любов и възникнала сред ранните християни вероятно във връзка с причастието; при методистите се е обособила като религиозна служба под тази форма. — Б.пр.