Глава IX
Брайърмейнс
Хелстоун и Сайкс започнаха да сипят закачки и поздравления към Мур, когато се върна при тях след срещата си с делегацията. Той обаче приемаше толкова невъзмутимо потока от комплименти за проявената от него твърдост, а лицето му бе тъй навъсено, че приличаше на мрачен ден без никакъв слънчев лъч и повей на вятъра, ето защо пасторът, след като го огледа с изпитателен поглед, със закопчаването на палтото си сякаш затвори и устата си, която до този момент сипеше поздравления, и се обърна към Сайкс, чиито сетива не бяха достатъчно изострени, за да му дадат възможност да разбере без чужда помощ кога присъствието и словоизлиянията му представляват досада за околните.
— Хайде, господине — подкани го Хелстоун. — Пътищата ни са в една посока, поне за известно разстояние. Няма ли да е по-добре, ако си правим компания?
— Ще кажем довиждане на Мур и ще го оставим на щастливите видения, на които явно е предразположен да се наслаждава.
— А къде е Съгдън? — попита Мур, като вдигна поглед?
— Ах, да! — извика Хелстоун. — И аз не мързелувах, докато вие бяхте зает. Постарах се да ви помогна малко — налага се да се самополаская, но не без основание. Помислих си, че е по-добре да не се губи време. И така, докато вие си чуруликахте с онзи окаян господин — мисля, че името му беше Фарън — аз отворих този заден прозорец и викнах на Мъргатройд да докара двуколката на мистър Сайкс от обора. След това избутах Съгдън и брат Моузес, заедно с дървения му крак, през отвора и ги видях да се качват в двуколката (всичко стана с одобрението на нашият приятел Сайкс, разбира се). Съгдън пое юздите — той кара като Ииуя[75] и само след четвърт час Бараклъф ще бъде на безопасно място в затвора в Стилброу.
— Много добре, господине, благодаря ви — каза Мур. — Довиждане, господа — добави той, като любезно ги проводи до вратата и я затвори след тях.
През останалата част от деня Мур бе мълчалив и сериозен. Дори не размени никаква духовитост с Джо Скот, който пък, от своя страна, говореше на господаря си само за онова, което бе абсолютно необходимо за хода на работата, но често го поглеждаше с крайчеца на окото си, често идваше в кантората, за да стъкне огъня в камината, а веднъж, когато заключваше в края на работния ден (тъкачницата бе с намален работен ден поради застоя в търговията), отбеляза, че вечерта е приятна и че той би препоръчал на мистър Мур да се поразходи на чист въздух — щяло да му бъде от полза.
Чул тази препоръка, мистър Мур избухна в кратък смях и след като попита Джо на какво се дължи тази негова загриженост и дали не го мисли за някоя жена или дете, грабна ключовете от ръката му и го избута навън, но го повика обратно още преди да е стигнал до портата на двора.
— Джо, познаваш ли семейството на Фарън? Май не са много заможни, а?
— Как могат да са заможни, сър, като са без работа вече трети месец? И сам можете да се убедите, че при Уилям работите отиват на зле — останал е без пукната пара, а вече са продали повечето от покъщнината си.
— Беше добър работник, нали?
— Никога не сме имали по-добър, сър, откакто сме се захванали с тази тъкачница.
— Предполагам, че в семейството му са свестни?
— По-свестни не съм срещал — жена му е много умна и държи толкова чисто, че у тях спокойно можете да се храните на пода. Но в момента са много зле. Да можеше Уилям да започне работа като градинар или нещо подобно — той разбира от градинарство. Разправят, че навремето живял с някакъв шотландец, който го научил на тънкостите в този занаят.
— Сега можеш да си вървиш, Джо. Няма нужда да стоиш тук и да ме зяпаш така.
— Някакви нареждания, сър?
— Никакви, освен да изчезнеш оттук.
Което Джо съответно и направи.
Често пролетните вечери са студени и влажни и макар че денят бе хубав, стоплен още от утринното слънце, при залез въздухът поизстина и стегна земята, а преди да се здрачи, сланата коварно започна да полазва по избуяващата трева и по още неразтворилите се пъпки. Тя оцвети в бяло плочника пред Брайърмейнс (жилището на мистър Йорк), като тихомълком опустоши някои от нежните цветя, наболи в градината и по мъхавата повърхност на моравата му. А голямото дърво с дебел ствол и ширнали се клони, което охраняваше най-близкия до пътя фронтон, сякаш се мъчеше да се опълчи срещу сланата, която искаше да попари още голите му клони; подобна борба водеше и безлистната горичка от орехови дървета, издигащи се зад къщата.