— Накъде отишли, господине?
— Към Брайърфийлд, и Майк ги последвал. Тъкмо минавали през Фийлдхед, когато стълб от дим, какъвто може да излезе от дулата на цял артилерийски полк, безшумно се разстлал над полето, пътя и общинската мера и според думите на Майк достигнал, син и непрозрачен, чак до самите му нозе. Когато димът се разнесъл, той отново се огледал за войниците, но те били изчезнали. Повече не ги видял. Майк, като същински пророк, не само ми разказа видението си надълго и нашироко, но и го разтълкува — то означавало кръвопролитие и социален сблъсък.
— Вярвате ли му, господине? — попита Суийтинг.
— А вие, Дейви? Но, Малоун, защо още не сте тръгнали?
— Изненадан съм, господине, че вие не сте останали с Мур — на вас подобни неща ви допадат.
— Тъй и щях да направя, ако за нещастие не се случи така, че поканих Боултби да вечеря с мен, когато го срещнах да се връща от сбирката на Библейското дружество в Нанъли. Обещах да пратя вас като мой заместник, за което впрочем Мур съвсем не ми благодари, защото предпочита мен вместо вас, Питър. Ако се появи нужда от помощ, ще дойда — сигнал за това ще бъде звънът на камбаната на тъкачницата. А вие тръгвайте, освен — той внезапно се обърна към Суийтинг и Дън — освен ако Дейви Суийтинг или Джоузеф Дън не предпочетат да сторят това. Какво ще кажете, господа? Задачата е благородна, не без наличието на известна опасност за подправка, тъй като околността се намира в особено състояние, както добре ви е известно, а Мур и тъкачницата заедно с всичките му машини са обект на силна ненавист. Не се съмнявам ни за миг, че под жилетките ви бушуват рицарски чувства и едва сдържате храбростта си. Навярно съм твърде пристрастен към Питър, моя любимец. Малкият Дейвид вероятно може да бъде също толкова смел или пък безупречният Джоузеф? Малоун, в крайна сметка вие сте само един непохватен Саул[18], който може единствено да дава назаем доспехите си — дайте пистолетите и донесете тоягата си от ъгъла.
С многозначителна усмивка Малоун извади пистолетите си, като предложи по един на своите събратя, но те далеч не събудиха някаква жар у тях. С изящна скромност всеки от двамата господа отстъпи крачка назад от протегнатите към тях оръжия.
— Никога не съм вземал в ръка подобно нещо — заяви Дън.
— Аз почти не познавам мистър Мур — промърмори Суийтинг.
— Ако никога не сте похващали пистолет, опознайте това усещане сега, велики сатрапино на Египет[19]. Що се отнася до малкия менестрел, вероятно той предпочита да срещне филистимляните въоръжен единствено с флейтата си. Дайте им шапките, Питър — ще отидат и двамата.
— Не, господине. Не, мистър Хелстоун — това не би се понравило на майка ми — умоляваше Суийтинг.
— А поначало аз никога не се меся в неща от подобно естество — отбеляза Дън.
Хелстоун се усмихна язвително; Малоун изцвили като кон в смеха си. Сетне напъха оръжията обратно на местата им, взе шапката и тоягата си и като заяви, че никога не се е чувствувал по-склонен да се бие, отколкото в момента, и че желаел цяла тълпа мърляви дрипльовци да се довлекат до тъкачницата на Мур тази нощ, излезе, вземайки стъпалата надолу по две наведнъж, и така силно затръшна външната врата след себе си, че разтърси цялата къща.
Глава II
Фургоните
Вечерта беше неимоверно мрачна — звезди и луна бяха удавени в оловни буреносни облаци, които през деня биха изглеждали сиви, но в този нощен час имаха цвета на норка. Ала Малоун не бе човек, склонен към съзерцание на природата. Промените й, в по-голямата си част, отминаваха незабелязани от него — той можеше да върви в продължение на цели мили в някой априлски ден, тъй различен във всеки свой час, без да забележи любовното докосване между земята и небето, без да съзре слънчевия лъч, погалил върховете на хълмовете и поръсил по тях зелени усмивки, сляп за това как след дъжда те гушеха хребетите си в надвисналите кичури на облаците. Поради тази причина той не си направи труда да сравни тазвечерното небе — една спотайваща се, набраздена бездна, в която само някъде на изток, отвъд хоризонта, пещите на железодобивната фабрика в Стилброу мятаха своето мъждукащо зарево — с небето на една безоблачна мразовита нощ. Не се терзаеше от въпроса къде са се дянали съзвездията и планетите, нито пък жалеше за синьо-черното спокойствие на въздушния океан, обсипан с тези бели островчета, под които сега един друг океан, с по-тежки и по-гъсти води, се рееше и ги закриваше от погледа. Упорито следваше пътя си, с леко наведено напред тяло, килнал по ирландски шапката на тила си. «Туп, туп» — тракаше той по каменната настилка, където пътят можеше да се похвали с подобно съоръжение; «шляп, шляп» — през разкаляните коловози, където тази настилка бе заменена от рядка киша. Оглеждаше се за определени ориентири — за острия връх на брайърфийлдската църква, а по-нататък — за светлините на «Червената къща». Това бе странноприемница и когато я наближи, тлеещият огън в камината, чиито отблясъци се виждаха през полуспуснатото перде на прозореца, гледката на чашите върху кръглата маса и на веселяците, насядали по дървените пейки, едва не отклониха курата от пътя му. Той копнееше за чаша уиски с вода — ако беше на друго място, тази мечта моментално би била реализирана, но компанията, насъбрала се в трапезарията, се състоеше от самите риаши на мистър Хелстоун, а те всички познаваха курата. Ето защо той въздъхна и отмина.
18
Саул (библ.) — първият цар на израилтяните; предложил на Давид доспехите си преди битката му с Голиат. — Б.пр.
19
Има се предвид цар Давид, който управлявал Израил след смъртта на Саул и бил наместник в Хеврон (Египет). Същият свирел изкусно на разни инструменти. — Б.пр.