— Зная, зная, че човек не може да се снабди с капитал ей тъй, по желание; ако пък бяхте и женен, с деца, като мен, тогава положението ви щеше да бъде още по-отчайващо; но младите и необременените разполагат със свои собствени възможности. Често подочувам оттук-оттам, че сте се гласели да се жените за тази или онази госпожица, но предполагам, че в това няма нищо вярно.
— Имате пълното основание да мислите така — считам, че не съм в положение, което да ми дава възможност дори и да сънувам за женитба. Женитба! Не мога да понасям тази дума — така глупаво и утопично звучи. Стигнал съм до твърдото убеждение, че женитбата и любовта са излишни неща, предназначени само за богатите, които тънат в охолство и не мислят за утрешния ден; или пък са признаци на отчаяние — последната и безразсъдна радост на онези нещастници, които не хранят никаква надежда да надигнат глави от блатото на безкрайната си нищета.
— На ваше място не бих разсъждавал по този начин; по-скоро бих си потърсил жена с няколко хиляди, която би подхождала както на мен самия, така и на сделките ми.
— А откъде?
— Ще опитате ли, ако ви се удаде възможност?
— Не зная. Зависи от… накратко казано, зависи от много неща.
— Бихте ли се оженили за някоя позастаряла жена?
— По-скоро бих чукал чакъл по пътищата.
— И аз. Ами някоя грозна?
— Ха! Ненавиждам грозотата и се възхищавам от красотата. Очите и сърцето ми, Йорк, биха се радвали на някое пленително, младо и красиво лице със същата сила, с която биха се извърнали от някой мрачен, похабен и постен лик; меките и нежни очертани цветове ми доставят удоволствие, а грубите ме потискат. Няма да се оженя за грозна жена.
— Даже и да е богата?
— Даже и да е обсипана с диаманти. Не бих могъл да я обичам, не бих могъл да я харесвам, с една дума — не бих могъл да я търпя. Вкусът ми трябва да бъде удовлетворен — в противен случай отвращението ще се превърне в деспотизъм, дори по-лошо, ще се превърне в парче лед.
— Боб, ами ако се ожените за някоя почтена, добродушна и богата девойка, макар и леко грозновата, няма ли да се примирите с високите й скули, малко голямата уста и червеникавата й коса?
— Никога няма и да се опитам, уверявам ви. Искам да имам поне у дома си изящество, младост и хармония — да, и това, което наричам красота.
— И беднотия, и къща, пълна с челяд, която нито ще можете да обличате, нито да храните, а много скоро и една изнервена и изнемощяла жена, а след това фалит, компрометиране — и така цял живот в борба.
— Оставете ме на мира, Йорк.
— Вие сте един романтик, Робърт, а пък ако сте вече и влюбен, то няма смисъл да говорим повече.
— Не съм романтик. Това чувство е изтръгнато от мен, така както е било изтръгнато платното от онези рамки там в полето.
— Винаги използувайте такива сравнения, момчето ми, аз ги разбирам. Значи около вас няма някоя любов, която да смущава мислите ви?
— Мисля, че вече казах доста по този повод. Любов около мен? Абсурд!
— Добре тогава. Ако сте с трезв ум и здраво сърце, не виждам причина защо да не извлечете изгода от някой добър шанс, ако той застане на пътя ви — затова чакайте и се оглеждайте.
— Приличате на някакъв оракул, Йорк.
— Мисля, че има нещо вярно в думите ви. Нищо не ви обещавам и нищо не ви съветвам, но не падайте духом и нека обстоятелствата ви сочат пътя — Сигурен съм, че и онзи мой съименник, докторът, не се изразя на така тайнствено в алманаха си.[82]
— Междувременно, Робърт Мур, пет пари не давам за вас. Вие не сте ми роднина и дали ще забогатеете или не — това изобщо не ме засяга. Хайде отивайте си, часът удари десет. Мис Хортенз ще се чуди къде сте.
Глава X
Стари моми
Времето продължи своя ход и пролетта завладя всичко. Англия се превърна в приятна за окото гледка полята и се покриха със зеленина, хълмовете й се освежиха, градините й цъфнаха; но на душата й не олекна — бедните все още тънеха в нещастие, работодателите им все още бяха в тревога, тъй като търговията в някои клонове, изглежда, бе заплашена от парализиране поради все още продължаващата война; кръвта на Англия се проливаше, богатствата й се пилееха и всичко това, както изглежда, бе, за да се постигнат някакви смешно дребни цели. Наистина от време на време долитаха вести за успешни действия в Испания, но те пристигаха бавно; помежду им се нижеха дълги периоди, в които нищо друго не достигаше до ушите, освен безочливите самовъзвеличавания на Бонапарт по повод на непрестанните му победи. Страдащите от войната бяха на мнение, че тази безкрайна и, както си мислеха, безнадеждна битка срещу това, което техните страхове или интереси ги караха да считат за непобедима сила, бе повече от нетърпима; те искаха мир на всяка цена; хора като Йорк и Мур — а имаше хиляди, които войната бе принудила наравно с тях да треперят на ръба на банкрута — настояваха за мир с решимостта на отчаяните. Те свикваха събрания, държаха речи, събираха подписи, за да постигнат тази благодат; условията на мира не ги интересуваха.
82
Мур, говори за астрономическия алманах на Франсис Мур (1657–1715), наречен «Гласът на звездите» и имаш астрологически характер. — Б.пр.