Всеки човек, взет поотделно, е в по-малка или по-голяма степен егоист; ако пък вземем хората в съвкупност, това важи с още по-голяма сила. Английският търговец съвсем не прави изключение от подобно правило — съсловието на търговците е ярък пример за това. Неговите представители са насочили мислите и усилията си изключително към печелене на пари — те са забравили всякакви съображения от национален характер, освен едно — да разширяват търговията на Англия, (т.е. своята собствена). Рицарските чувства, безкористността, гордостта от честното име са вече безнадеждно мъртви в сърцата им. Земя, управлявана от тях, твърде често би се покривала с позора на капитулацията съвсем не поради подбудите, залегнали учението на Христа, а по силата на тези, внушавани от Мамон. През последната война английските търговци бяха готови да изтърпят плесниците на французите върху дясната си буза, а после и върху лявата; с готовност щяха да предадат наметалата си на Наполеон, а след това любезно щяха да му предложат и саката си, като не биха задържали дори жилетките си, ако ги подканеха — биха помолили за позволение да запазят върху себе си единствено другата част от своето облекло, тъй като в нейния джоб се намират кесиите им. Нито искрица смелост, нито един признак на съпротива не биха показали те, докато ръката на корсиканския бандит не посегне към тази драгоценна кесия; едва тогава може би, превърнали се веднага в английски булдози, биха скочили към гърлото на този грабител и биха се вкопчили там, биха увиснали — упорити, ненаситни, докато не си възвърнат съкровището. Търговците, които говорят против войната, винаги заявяват, че я ненавиждат, понеже била нещо варварско и кърваво; ако ги чуе да говорят, човек би помислил, че те са с по-друга душевност, че изпитват особено внимание и загриженост към себеподобните си. Но това не е така. Мнозина от тях са извънредно тесногръди и безсърдечни, имат добро отношение само към представителите на собственото си съсловие, а се държат на разстояние, дори са враждебни към всички останали; наричат ги безполезни, поставят под съмнение правото им на съществувание, дразнят се при мисълта, че другите около тях могат да дишат свободно, и считат обстоятелството, че тези хора се хранят, пият и живеят в прилични домове, за нещо съвсем неоправдано. На тях не им е известно какво вършат другите, за да облекчат, зарадват или просветят човешкия род; няма да си направят труда и да попитат — този, който не е в търговията, бива обвиняван, че яде хляба на ленивостта, че води безполезно съществувание. Дано минат още дълги години, преди Англия да се превърне в нация от бакали!
Вече заявихме, че Мур не бе някой самопожертвувателен патриот; обяснихме също какви обстоятелства бяха развили у него склонността да насочи вниманието и усилията си към преследване на личните си интереси; ето защо, когато за втори път се бе почувствувал изтласкан до ръба на пропастта, той най-енергично започна да се бори срещу силите, които го бяха прекатурили. Онова, което можеше да се направи, за да се засили движението против войната в северната част на страната, той направи, като агитираше и други, чиито пари и връзки ги поставяха над самия него по сила и влияние. Понякога чувствуваше, че в исканията, които неговата партия отправяше към правителството, се съдържа твърде малко разум — когато слушаше, че цяла Европа е застрашена от Бонапарт и че цяла Европа се надига с оръжие в ръка, за да му се противопостави, когато видя Русия под заплаха, видя как тя се надига, разярена и сурова, за да защити замръзналата си земя, крепостничеството си, мрачния си деспотизъм от ботуша, от ярема и тиранията на един чужд завоевател, той разбра, че Англия, едно свободно кралство, няма право в този момент да иска от синовете си да правят отстъпки и да предлагат условия за мир на несправедливия и ненаситен френски предводител. Когато от време на време пристигаха новини за действията на онзи ЧОВЕК[83], който представляваше Англия на Иберийския полуостров, за пътя му от един успех към друг — път, изминаван тъй бавно, но непоколебимо, тъй внимателно, но уверено, тъй «неприбързано», но «неуморимо»; когато четеше собствените кореспонденции на лорд Уелингтън по страниците на вестниците — документи, написани от Скромността под диктовката на Истината, — в сърцето си Мур признаваше, че начело на войските на Британия е застанала някаква сила, бдителна, търпелива, истинска и скромна, призвана, в крайна сметка, спечели победата за страната, която предвождаше. В крайна сметка! Но този край бе още твърде далеч; а междувременно той, Мур, можеше да бъде унищожен като личност, надеждите му да бъдат стъпкани в прахта — той трябваше да мисли за себе си, да следва мечтите си, за да извоюва своята съдба.