— Лейди Елизабет! — възкликнах. — Не говорете така!
Тя се нахвърли върху ми, с вдигнати ръце и стиснати юмруци. Ако бях по-близо, щеше да ме удари. Беше толкова разгневена, че не знаеше какво прави.
— Проклета да е, проклета да си и ти, че оставаш нейна приятелка!
— Трябва да сте знаели, че това може да се случи — започнах. — Бракът беше уговорен, той нямаше да отлага вечно…
— Как да предположа, че тя ще се омъжи? — процеди Елизабет. — Кой би я взел? Стара и невзрачна, заклеймявана като копеле през половината си живот, половината принцове на Европа вече я отхвърлиха. Ако не беше проклетата й испанска кръв, Филип никога не би я взел. Сигурно е умолявал да го освободят от това задължение. Сигурно е паднал на колене и се е молил за всяка друга участ, вместо това, да бъде принуден да се люби с тази съсухрена стара девица.
— Елизабет! — възкликнах: бях искрено потресена.
— Какво? — Очите й пламтяха от гняв. За миг повярвах, че не съзнава какво говори. — Какво лошо има да кажа истината? Той е млад, красив мъж, който ще наследи половин Европа, тя е жена, остаряла преждевременно, а и без друго си е достатъчно стара. Отвратително е, като си помислиш за тях двамата, как се съешават, като младо прасенце върху стара свиня. Това е отвратително. А ако е като майка си, тя ще ражда само мъртви бебета.
Запуших ушите си с ръце.
— Държите се противно — казах искрено.
Елизабет се извъртя рязко към мен.
— А ти си нелоялна! — изкрещя тя. — Би трябвало да ми бъдеш приятелка, и да останеш моя приятелка, каквото и да се случи, каквото и да казвам. Ти беше измолена за мой шут, редно е да бъдеш на моя страна. А аз казвам единствено истината. Аз бих се срамувала да преследвам един млад мъж като нея. По-скоро бих умряла, отколкото да ухажвам мъж, достатъчно млад да ми бъде син. По-скоро бих умряла сега, отколкото да стигна до нейната възраст и да бъда нежелана стара мома, негодна за нищо, непривлекателна за всички, безполезна!
— Не съм нелоялна — казах спокойно. — И съм ваша компаньонка, тя не ме е измолила като шут, за да бъда при вас. Готова съм да ви бъда приятелка. Но не мога да ви слушам как я ругаете като продавачка на риба от Билингсгейт.
При тези думи тя нададе вопъл и рухна на земята, с лице, бяло като ябълков цвят, с разпилени по раменете коси, притиснала ръце към устата си.
Коленичих до нея и взех ръцете й. Бяха ледени, тя изглеждаше на косъм от припадъка.
— Лейди Елизабет — казах успокоително. — Успокойте се. Този брак ще бъде сключен, това е неизбежно, и вие не можете да направите нищо по този въпрос.
— Но дори да не ме покани…
Тя изплака тихо.
— Това е грубо. Но тя беше милостива към вас. — Направих пауза. — Спомнете си, че той искаше от нея да нареди да ви обезглавят.
— И трябва да съм благодарна за това?
— Можете да бъдете спокойна. И да чакате.
Лицето, което вдигна към мен, внезапно беше станало леденостудено.
— Ако тя му роди син, тогава аз няма да имам какво да очаквам, освен принудителен брак с някой папистки принц — или смърт.
— Казахте ми, че всеки ден, в който можете да останете жива, е победа — напомних й.
Тя не се усмихна в отговор. Поклати глава.
— Важното не е да остана жива — каза тя тихо. — Никога не е било. Аз оцелявах заради Англия. Оцелявах, за да бъда принцеса на Англия. Оцелявах, за да наследя престола.
Не я поправих: тези думи бяха верни за нея сега, макар да смятах, че познавам Елизабет твърде добре, за да я виждам като жена, оцеляваща единствено заради страната си. Но не исках да я хвърлям в някой от гневните й пристъпи.
— Трябва да го направите — казах успокоително. — Да останете жива заради Англия. И да чакате.
На следващия ден тя ме пусна да си вървя, макар че негодуванието й бе силно като на дете, което са пропуснали да поканят на пиршество. Не знаех кое я разстрои повече: тежкото й положение на единствена протестантска принцеса в римокатолическа Англия, или това, че не беше поканена на най-важното събитие в християнския свят след срещата на баща й с Франсоа Първи на така наречените „Позлатени поля“8. Когато ме отпрати с махване на ръка, без нито една дума, обръщайки нацупено глава, аз си помислих, че вероятно пропускането на празненството беше най-лошото нещо за нея тази сутрин.
Ако хората на сър Хенри не знаеха пътя за Уинчестър, можехме да го намерим, следвайки тълпите. Като че ли всеки мъж, жена и дете искаха да видят как кралицата най-сетне си взема съпруг, и пътищата бяха претъпкани с фермери, докарали продуктите си на най-големия пазар в страната, актьори, които разпъваха шатрите си по целия път, уличници, мошеници и амбулантни търговци с разни лекове, гъсарки и перачки, колари и ездачи, които водеха по няколко резервни коня. После идваше и цялата онази пъстрота, съпътстваща кралския двор, потеглил на път: сновящите в двете посоки вестоносци, мъжете в ливреи, войниците, ездачите, които съпровождаха екипажите, и онези, които препускаха с все сили да ги настигнат.
8
Позлатените поля — такова име е дадено на мястото, определено за срещата на крал Хенри VIII с френския крал Франсоа I от 7 до 24 юни 1520 във Франция, близо до Кале. Целта е била да се укрепи приятелството между двамата крале след договора, сключен между тях през 1518 година. Наименованието е възникнало сравнително по-скоро и е свързано с изключителния разкош, сред който протекла срещата. — Бел.ред.