Кимнах: не бях убедена, че ще успея да проговоря. После той излезе в дъжда, а аз се качих горе при баща ми, взех Библията на староеврейски и му почетох още малко.
Както бе предсказал Даниел, баща ми отпадаше много бързо. Верен на думата си, Даниел доведе нощна болногледачка, така че баща ми никога не беше сам, в стаята му винаги гореше свещ и се чуваше тихият шепот на думите, които той обичаше да чува. Жената, Мари, беше здраво френско селско момиче, дъщеря на набожни родители, и можеше да рецитира всички псалми, един след друг. Нощем баща ми заспиваше, приспан от напевния бавен говор на Ил дьо Франс. Намерих момче, което да се грижи за магазина денем, докато аз седях с баща си и му четях на староеврейски. Едва през април намерих един нов том, в който имаше малък оцелял откъс от молитвите за мъртвите. Видях признателната му усмивка. Той вдигна ръка: замълчах.
— Да, време е — беше всичко, което каза. Гласът му едва се долавяше. — Ще бъдеш ли добре, дете мое?
Сложих книгата на седалката на стола си и коленичих до леглото му. Той с усилие положи ръка върху главата ми за благословия.
— Не се тревожи за мен — прошепнах. — С мен всичко ще бъде наред. Имам магазина и печатарската преса, мога да си изкарвам прехраната, а Даниел винаги ще се грижи за мен.
Той кимна. Вече се унасяше, твърде далече, за да ме посъветва, твърде далече, за да ме увещава.
— Благославям те, querida — каза той нежно.
— Татко! — Очите ми бяха пълни със сълзи. Сведох глава към леглото му.
— Бъди благословена — повтори той и продължи да лежи безмълвно.
Седнах отново в стола си и примигнах. През мъглата на сълзите едва виждах думите. После започнах да чета:
— Да се възвиси и освети Великото Име, в света, който е създал по волята своя, ще въведе царството Си, през живота ви и дните ви и дните на целия Израилев Дом, скоро и в близко време, Амен!10
През нощта, когато болногледачката почука на вратата ми, бях облечена, седнала на леглото и чаках да ме повика. Приближих се до леглото на баща си и видях лицето му, усмихнато, грейнало и лишено от всякакъв страх. Знаех, че мисли за майка ми и ако имаше някаква истина във вярата му, или дори във вярата на християните, скоро щеше да я поздрави в рая. Казах тихо на болногледачката: „Можете да отидете и да доведете доктор Даниел Карпентър“, и я чух как затрополи надолу по стълбите.
Седнах до леглото му, взех ръката му в своите и почувствах как бавният пулс пърха като сърцето на птиче под пръстите ми. Долу вратата тихо се отвори и затвори и чух стъпките на двама души.
Майката на Даниел стоеше на прага на спалнята.
— Не се натрапвам — каза тя тихо. — Но ти едва ли знаеш как трябва да се направят нещата.
— Не знам — казах. — Прочетох молитвите.
— Точно така — каза тя. — Постъпила си правилно, а аз мога да свърша останалото. Можеш да гледаш, и да се учиш, така че да знаеш как се прави. За да можеш да го направиш за мен, или за друг, когато дойде моментът.
Тя тихо се приближи до леглото.
— Как си, стари приятелю? — каза тя. — Дойдох да се сбогувам с теб.
Баща ми не каза нищо, но й се усмихна. Тя внимателно плъзна ръка под раменете му и го повдигна, и го обърна на една страна, за да гледа към стената, с гръб към стаята. После седна до него и изрече всички молитви за умиращите, които можа да си спомни.
— Сбогом, татко — казах тихо. — Сбогом, татко. Сбогом.
Даниел се грижеше за мен, както беше обещал. Като зет, всички движими имущества на баща ми станаха негови по право; но той ми ги приписа още същия ден. Дойде в къщата и ми помогна да разчистя малкото вещи, които баща ми беше пазил по време на дългите ни пътувания, и помоли Мари да остане за следващите няколко месеца. Тя можеше да спи долу в кухнята, щеше да ми прави компания, и да ме пази нощем. Госпожа Карпентър изрази с намръщена гримаса неодобрението си към моята независимост, която не подхождаше на жена, но успя да запази спокойствие.
Тя направи приготовленията за заупокойната литургия, а после — и за тайната еврейска церемония, проведена същия ден, зад затворени врати. Когато й благодарих, тя само махна с ръка.
— Това са ритуалите на нашия Народ — каза тя. — Трябва да ги помним. Трябва да ги изпълняваме. Забравим ли ги, забравяме себе си. Баща ти беше голям учен сред нашия Народ, имаше книги, които бяха почти забравени, а той имаше куража да ги опази. Ако не бяха мъжете като него, нямаше да знам молитвите, които изрекох край леглото му. А сега ти знаеш как се прави, и можеш да научиш децата си, и ритуалите на нашия Народ могат да бъдат предадени на поколенията.