— И това ще направя.
— Благодаря ви.
— И аз ви благодаря, доктор Окойе.
Те си кимнаха по няколко пъти, очевидно твърде смутени, за да сложат край на този разговор. Елви първа се завъртя и пое обратно, проправяйки си внимателно път между групичките от колонисти и служители. Един от колонистите плачеше на глас и клатеше глава. Елви го заобиколи и продължи забързано към лабораторията. В нейно отсъствие бе дошла Има, седеше с кръстосани крака на пода и двете с Лусия сравняваха резултатите. Елви нямаше представа докъде е напреднала слепотата ѝ, докато не надникна над раменете им. Ръчният терминал на Има бе замъглено светещо синкавобяло петно, пусто откъм полезна информация, колкото и облаците.
— Той съгласи ли се? — попита Има с напрегнат глас.
— Съгласи се — потвърди Елви и приседна до машината. Трябваше да се напълни поредната торбичка с вода. Скоро щеше да настъпи време, когато машината щеше да престане да генерира вода, и тогава можеше да използва възможностите ѝ, за да пусне своите изследвания. Но още бе рано. Тя смени торбичките.
— Сне ли му анамнезата? — попита Лусия.
— На него ли? Не. Мислех, че ти ще го направиш.
— Щом искаш. — Лусия се надигна от пода. — Той в залата ли е?
— Да. — Елви коленичи до пулта. Успя да различи обозначенията едва от съвсем близо. — Ще настроя машината за кръвни изследвания.
— И лакримална3 течност ли?
— Вероятно идеята е добра — рече Елви. — Ще търсим нещо, което да се отличава от нормата.
— Добре, тогава — кимна Лусия. Докато тя вървеше към вратата, Елви долови в стъпките ѝ колебание. Зачуди се колко още ще може Лусия да им бъде полезна. Същият въпрос като за всички тях. Времето им изтичаше.
— Нещо ново от твоите изследвания?
— Има това-онова — отвърна Има. — Но не е достатъчно, за да открием разлика между нас и колонистите.
— Ще чакам резултатите.
Часовете се нижеха, без Елви да го осъзнава. Умът и вниманието ѝ бяха напуснали света на минутите и часовете и се бяха преселили в страна, където властваха резултати от изследвания, данни от лабораториите на Земята и Луната и където работата се забавяше единствено от отслабналото ѝ зрение. Още преди да пристигнат първите резултати от пробите на Холдън, тя се мъчеше да измъкне максимална информация от данните за микроорганизмите, категоризираше я, за да открие аналози с други растения, животни и гъби. Усещането за изтичащо време бе постоянно, като миризмата на разложено, която не изчезва, а само се натрапва, преди да престане да бъде забелязвана. Бяха я избрали за тази мисия, защото разбираше от биологични системи и умееше да се справя със сложни проблеми сякаш са развлекателни задачи. От няколко месеца тя провеждаше и паралелни дълготрайни анализи. Беше толкова интересно да изучава този нов свят, да разкрива първите му тайни, но също така беше лесно. Студент първи курс би могъл да събере образците, с които разполагаше тя.
Тази работа обаче беше трудна и повече ѝ пасваше. Фактът, че от изхода ѝ зависеше животът и смъртта на всички хора на Нова Тера, не отнемаше присъщото ѝ вълнение.
— Трябва да хапнеш нещо — обади се Файез.
— Току-що ядох — отвърна тя. — Нали ми даде плочка.
— Това беше преди десет часа — рече той нежно. — Трябва да ядеш.
Елви въздъхна и се откъсна от екрана. Беше се превила почти надве, за да може да различава резултатите. Болеше я гърбът, главата ѝ пулсираше мъчително. Файез ѝ протягаше нещо. Още едно хранително блокче от неприкосновения запас. Тя го пое, но пръстите му продължиха да докосват нейните.
— Добре ли си?
— Добре съм — отвърна Елви.
— Сигурна ли си?
— Е, освен очевидното. Защо?
— Изглеждаш малко разсеяна.
— Работех.
— Разбира се. Съжалявам. Държа се глупаво.
— Не разбирам — озадачи се Елви. — Не се ли държах и преди така?
— Да, такава беше. — Файез най-сетне пусна ръката ѝ. — Но това трябваше да е моя забележка. След… след онова…
— Сексът?
Той се намести. Тя си представи, че затваря очи. И потрепва едва забележимо. Но това бе само въображението ѝ, след като не можеше да го види. Кой би предположил? Файез имал нежна душа.
— Сексът — повтори той. — Исках само да съм сигурен, че с нас всичко е наред. Че между нас нещата са добре.
— Ами — отвърна тя, — оргазмът е свързан с отделянето на доста окситоцин, така че вероятно те харесвам повече отпреди.
— Дразниш ме, нали?
— И това също. — Тя отхапа от блокчето. Наистина беше ужасно.
— Исках да съм сигурен, че и двамата знаем къде сме.