— Знаеш ли кое мразя най-много в теб?
— Шапката ми?
— Това също — кимна Холдън. — Но мразя най-вече, че твърде често се оказваш прав.
Милър кимна и се загледа в нощното небе.
— В граничните райони законът често се пренебрегва — подхвърли Холдън.
— Така е — съгласи се Милър. — Но още преди да пристигнеш, това място вече е било сцена на престъпление.
— Взривяването на транспортната совалка беше…
— Не това — прекъсна го Милър. — Говоря за цялата планета.
— Напоследък все по-често ми се налага да карам хората да ми обясняват какво имат предвид.
Милър се засмя.
— Да не мислиш, че някой е построил тези кули и сгради и просто ги е зарязал? Цялата планета е сцена на убийство. Пуст апартамент с топла храна на масата и пълен с дрехи гардероб. Поредната история с надписа „кротоун“ на някое дърво1.
— Северноамериканските колонисти, които…
— Само че — не му обърна внимание Милър — хората, изчезнали тук, не са тъпи европейци, които са се наврели там, където не трябва. Нещата, които са живели тук, можели да преобразяват планети така, както ние преустройваме кухнята. Те са имали отбранителна мрежа на орбита, която е в състояние да изпепели Церера, в случай че се приближи твърде много.
— Чакай, отбранителна мрежа?
Милър пак не му обърна внимание.
— Празен апартамент, изчезнало семейство, зловеща картина. Но това тук е като да откриеш изоставена военна база. Изтребители и летящи танкери на пистата, но без помен от пилотите. Вещаещи зло амулети. Нещо ужасно се е случило тук. Това, което трябва да направиш, е да накараш всички да си тръгнат.
— Да бе — въздъхна Холдън, — като че ли ще се получи. Всъщност, с тези спорове по въпроса кой има право да живее тук може би няма да е зле да въведем и трета страна.
— Никой не трябва да живее тук — подчерта Милър. — Освен ако не искаш скоро да останат само трупове.
— Какво, по дяволите, трябва да означава това?
Милър килна шапката си назад и погледна към звездите.
— Така и не престанах да я търся, нали? За Джули говоря. Дори когато вече беше мъртва, когато видях трупа ѝ, пак не спрях.
— Така е. Продължаваш да ми вдъхваш страх, но е вярно.
— Е, тук е същото. Не ми харесва, но освен ако не се случи нещо, ние ще продължаваме да се пресягаме и да се пресягаме, докато накрая разберем кой е направил всичко това.
— И после какво?
— И после ще сме го открили — отвърна Милър.
Мъж, когото Холдън не познаваше, го чакаше в покрайнините на селището. Висок поясен, набит и дебеловрат. С едри, яки ръце, които потъркваше нервно. Холдън трябваше да положи усилие да не постави ръка на дръжката на пистолета.
— Помислих, че сте се изгубили — рече мъжът.
— Не, всичко е наред. — Холдън протегна ръка. — Джим Холдън. Познаваме ли се?
— Басиа. Басиа Мъртън. От Ганимед.
— Да, всички тук сте от Ганимед, нали?
— Горе-долу.
Холдън млъкна в очакване мъжът да заговори. Басиа отново се зае да потърква ръце.
— И така — подхвърли след време Холдън. — Господин Мъртън. С какво мога да ви помогна?
— Вие открихте сина ми. Там… преди. Намерихте Катоа — заговори несигурно Басиа.
На Холдън му бяха нужни няколко секунди, за да направи връзката.
— Малкото момче на Ганимед? Вие сте приятелят на Пракс.
Басиа кимна, главата му се движеше твърде бързо, като изплашена птица.
— Заминахме от там. Аз, жена ми и двете ми деца. Имахме възможност да се качим на „Барбапикола“, а и смятах, че синът ми е мъртъв. Той беше болен, ако си спомняте.
— От същото, от каквото страдаше дъщерята на Пракс. Срив на имунната система.
— Да. Само че, когато заминавахме, той е бил още жив. В лабораторията, където го открихте. Аз зарязах сина си.
— Може би — рече примирително Холдън. — Няма начин да знаете със сигурност.
— Аз съм сигурен. Сигурен съм. Но доведох семейството си тук. За да запазя поне тях.
Холдън кимна. Не каза: „Това е чужд свят, пълен с опасности, за които дори не подозирате, на всичкото отгоре не ви принадлежи. И си помислихте, че тук ще сте в безопасност?“. Едва ли с това щеше да му помогне.
1
Думата „Croatoan“ е била изписана на едно дърво на остров Роаноук, където през 1590 г. мистериозно изчезнали жителите на малка колония. — Б.пр.