Стаята беше огряна от слънце. Обърна глава и видя, че има прозорец. Джоди седеше до него на стол и четеше книга. Той я наблюдаваше със стаен дъх. Косата й беше чиста и блестеше. Падаше назад върху раменете и тя си играеше с един кичур. Беше с жълта рокля без ръкави. Раменете й бяха загорели от слънцето. Виждаше малките издатини на костите отдолу. Ръцете й бяха дълги и слаби. Седеше с кръстосани крака. Беше със светлокафяви мокасини в тон с роклята.
— Хей, Джоди — извика той.
Тя се обърна и го погледна. Потърси нещо в лицето му, откри го и се усмихна.
— Хей ти — отвърна тя. Остави книгата и стана. Направи три крачки, наведе се и го целуна нежно по устните.
— Свети Винсънт — добави той. — Ти ми каза, но бях объркан.
Джоди кимна.
— Бяха те натъпкали с морфин. До козирката. Това количество щеше да стигне за всички наркомани в Ню Йорк.
Той кимна и погледна към слънчевия прозорец. Като че ли беше следобед.
— Кой ден сме днес?
— Юли е. Беше в безсъзнание три седмици.
— Би трябвало да изпитвам глад.
Тя заобиколи покрай долния край на леглото и застана от лявата му страна. Сложи ръка на ръката му. Беше обърната с дланта нагоре. Във вената му под лакътя беше забита игла. Някаква течност се вливаше в нея през прозрачни маркучи.
— Хранеха те през цялото време — каза тя. — Глюкоза, най-различни соли.
Той кимна.
— Солите са нещо важно.
Тя замълча.
— Какво има? — попита я.
— Помниш ли?
Той кимна пак.
— Всичко.
Джоди преглътна.
— Не знам какво да кажа — прошепна тя. — Получи куршум заради мен.
— Аз съм си виновен — отвърна той. — Бях прекалено бавен, това е всичко. Трябваше да го заблудя и да го изпреваря. Е, така или иначе, ясно е, че съм оцелял, така че не казвай нищо. Сериозно. Не говори повече за това.
— Все пак би трябвало да ти благодаря.
— А може би аз би трябвало да ти благодаря. Добре е да знаеш, че има някой, за когото си струва да те застрелят.
Джоди кимна не защото беше съгласна, а механично — движение, което трябваше да спре плача й.
— Е, как съм аз? — попита Ричър.
Тя не отговори веднага.
— Ще повикам лекаря — каза след малко. — Той най-добре ще ти обясни.
Излезе и след миг се върна заедно с един човек с бяла престилка. Ричър се усмихна — това беше онзи, когото армията бе изпратила, за да го довърши след парада. Беше дребен човек с буйна коса, който би могъл да си намери работа като борец.
— Разбираш ли нещо от компютри? — попита лекарят.
Ричър сви рамене и започна да се притеснява, че това е някаква увертюра, след която ще му съобщи лошите новини — увреждане на мозъка, загуба на паметта, парализа.
— От компютри ли? — попита той. — Много малко.
— Добре, ето какво. Представи си един суперкомпютър, на когото сме дали всички възможни данни за човешката физиология и физика, както и всичко, което знаем за огнестрелните рани. След това сме му поставили задачата да направи модел на човек, който най-добре би издържал куршум трийсет и осми калибър в гърдите. Компютърът пресмята цяла седмица и накрая дава отговора. Какъв ще е той според теб?
Ричър сви рамене.
— Не знам.
— Компютърът ще изплюе снимката ти, приятелю. Това е. Проклетият куршум дори не беше проникнал в гръдния ти кош. Гръдните ти мускули са толкова жилави, че са го спрели като бронирана жилетка. Разкъсал е мускула и е счупил едно ребро от другата страна, но само толкова.
— Тогава защо съм бил в безсъзнание три седмици? — попита Ричър веднага. — Със сигурност не е заради разкъсания мускул или счупеното ребро. Добре ли съм?
Лекарят направи нещо странно — плесна с ръце, после се приближи усмихнат.
— Тревожех се. Раната на главата беше лоша. Много лоша. В началото помислих, че е от някакъв пистолет, който стреля с пирони, но после ми обясниха, че е изхвърчал от мебел. Беше пробил черепа и бе влязъл на половин сантиметър в мозъка ти. Предните полукълба. Ако в моя мозък трябваше да забиват пирон, категорично не бих избрал предните полукълба. Ако обаче трябваше да избирам в чий чужд череп да видя забит пирон, щях да избера твоя, защото е дебел като на неандерталец. Ако беше като на нормален човек, пиронът щеше да хлътне много по-дълбоко, и толкова. Лека нощ и сбогом.
— Значи всичко е наред? — попита Ричър.
— Току-що ни спести десетина хиляди долара за изследвания — отговори лекарят доволно. — Разказах ти за раната на гърдите. Ти веднага анализира чутото, сравни го със собствените си познания, осъзна, че заради нея не може да си бил в кома три седмици, и веднага зададе въпроса, който зададе, без колебание. Бързо, логично мислене, систематизиране на нужната информация, бързо и правилно заключение, ясен въпрос и търсене на отговор. Всичко е наред с главата ти, приятелю. Това е професионалното ми мнение.