— Започна се — каза сержант Трой, току-що влязъл. — Помолих да ни донесат чай. Искате ли един „Марс“, докато го приготвят?
— Като видях вратата отворена, реших, че е нашият сигнал. Можеш да си представиш, Лу, как се почувствах. — По лицето на Вал се стичаха едри сълзи. Избърса ги с ръкав. Смачкани кърпички се валяха навсякъде по масата и пода. Луиз взе ръката на брат си и я притисна към устните си.
— Изтичах — за малко да падна по стълбите, толкова бързах, — но вътре нямаше никой. Тогава разбрах… вратата сигурно случайно бе останала отворена.
Той така стисна пръстите й, че тя едва не извика.
— Боже, Лу, защо просто не си тръгнах тогава? Просто да си бях отишъл. Ако се бях прибрал, сега щеше да е жив.
Луиз не позволи радостта и облекчението да се изпишат на лицето й. Скри светлината в очите си и само го зауспокоява:
— Знам, миличък, знам.
— Тогава чух как телефонът цъкна, нали знаеш, като вдигнеш дериват. Помислих, че може да е той и сигурно звъни у нас. Кълна се, така беше, Лу. Да не мислиш, че съм го шпионирал или нещо подобно. Чух гласа му и не можах да повярвам! Толкова бе нежен, пълен с любов и доброта… казваше неща, каквито дори не съм си и мечтал да чуя. Че тя била единствената и никой друг нямал място в сърцето му сега и завинаги, да не се тревожела за нищо, щял да отиде при нея веднага щом успеел да се измъкне, всичко щяло да бъде наред…
Сърцето на Луиз се сви от жал. Извади още кърпички и отново бавно изтри лицето си. Трябваше да бъде безкрайно търпелива през следващите седмици и месеци. Търпелива и прикрита. Нежна, любеща и внимателна.
— И тогава, разбира се, поисках да разбера. Трябваше да я видя. Не за да й сторя зло, макар да бях ослепял от ревност, а просто да видя що за човек е способен да извърши такова чудо. Затова седнах и започнах да наблюдавам къщата. Когато Джекс излезе, аз го последвах.
Той отиде в Ийст Енд. Аз просто спрях колата, оставих я, където си беше и изтичах след него. Двамата бяха в една стая на горния стаж. Вратата беше отворена и аз ги видях да се прегръщат и да се смеят. Човек би помислил, че не са се срещали от години. И тогава той ме забеляза — на площадката. И всичко се промени.
Никога не бях виждал такъв гняв у човешко същество. Викаше, крещеше, а колкото повече се опитвах да се извиня, толкова по-агресивен ставаше. Как съм посмял да донеса моята… моята мръсотия, моята смрад в дома му. Бил съм болен извратеняк. Гаден бълвоч. Дето не заслужава да живее. Мисля, че беше полудял. А тя през цялото време говореше тихо, опитваше се да го успокои. И тогава той ме удари.
Паднах на земята и докато се опитвах да стана, чух я да вика: „Тери, Тери, недей.“ И тогава съзрях лицето му. Никога не съм изпитвал по-голям страх през живота си. Помислих, че ще ме убие. И започнах да се защитавам, нямах избор, и бяхме на площадката, когато той…
Луиз нежно погали ръката му. Искаше да го утеши, а той се сви, като че ли бе посегнала да го удари.
— Вал, било е злополука…
— Аз съм виновен!
— Те ще разберат. Не бива да прекараш остатъка от живота си в затвора.
— Изобщо не ме интересува къде ще прекарам остатъка от живота си. Само се моля богу да е кратък. — Замълча за малко, после добави: — Смешното, Лу, трагикомичното е, че аз бях готов да умра за него.
В съседната стая Трой доизпи изстиналия си чай, а Барнаби надникна в третия си сандвич (доста тлъста шунка и бледорозов кетчуп) и го върна в чинията. Трой нареждаше двете чаши и чинийките им на подноса, когато Фейнлайт отново заговори. Барнаби стисна лакътя на сержанта и му изсъска да не трака.
— Странното е, че я бях виждал и преди.
— Така ли? — не повярва Луиз. — Как така?
— Виждал съм я в „Олд Ректъри“. Беше Карота.
— Но… това е чудесно, Вал! Всички мислехме, че се е удавила. Трябва да кажа на Ан… — И млъкна, спомнила си изведнъж състоянието на приятелката си.
— Косата й беше различна, странен оранжев цвят, късо подстригана и стърчаща навсякъде. Но съм сигурен, беше Карлота.
Глава дванайсета
Накрая я хванаха доста бързо. Барнаби се беше изплашил, че ще потъне вдън земя, ще промени външността си отново и просто ще изчезне в потайния свят на престъпността и порока в големия град. Ако не в Лондон, то в Бирмингам или в Манчестър, или в Единбърг. И като не разполагаха с нейна снимка, която да разпратят, на практика нямаха никакви шансове да я открият.