— Няма за какво да ми благодарите. Още нищо не съм направил.
— Просто си помислих… при цялата тая кръв.
— Така ли я намерихте?
Госпожа Ледърс кимна:
— В гората, недалеч от мястото, където живеем.
— Има ли вода наблизо?
— Има река, да. Какво е станало с Кенди, господин Бейли?
Ужасен удар по главата, свиреп ритник, който беше наранил всичките й ребра и счупил единия й заден крак, а след това е била хвърлена в реката, за да се удави. Това се беше случило с Кенди.
— Като си почине добре, ще я прегледам по-подробно. В момента не я боли. Не се тревожете — ние ще се погрижим за нея.
— Кога ще…
— Обадете се утре сутринта. Така ще е най-добре.
— Кой ден сме днес, господин Фейнлайт? — попита Хети Ледърс, като се качваха в колата.
— Сряда.
— Трябва да ида на работа. Ще трябва да кажа на госпожа Лорънс какво е станало — сподели мислите си тя, замълча и после добави: — Думите му звучаха оптимистично, нали? На ветеринаря, имам предвид.
— Много оптимистично наистина — излъга Валънтайн, настани я на нейното място и седна зад волана. — Сигурно камък ви падна от сърцето. Предполагам, и на съпруга ви ще му олекне, като чуе.
Ан не очакваше, че ще успее да заспи, след като остави парите, поискани от изнудвача. Пресече Картърс Ууд с луд бяг, заобиколи къщата, влезе в оранжерията и се качи право в стаята си.
Захвърли палтото и обувките и се пъхна в леглото както си беше с дрехите, дръпна юргана върху главата си и зари лице във възглавницата, обзета от страх и от чувството, че на косъм се беше отървала от някакви незнайни ужаси. Моментално потъна в дълбок сън без сънища, което по-късно безкрайно я удиви.
Беше близо осем часът, когато се събуди, надигна се в леглото и учудена зазяпа ръцете си в зелени вълнени ръкави и смачканата си пола. Веднага си спомни всичко. Всяко движение, всяка стъпка, всеки дъх, страха.
Ан стана, изми се, сложи си чиста ленена риза, джинси, доста степана жилетка и слезе в кухнята. Там беше приятно топло от камината. На масата имаше каменна ваза с жълти иглики от вечерта, а на кухненския бюфет — онова, което беше останало от порцелановите чинии, чаши и чинийки със сини китайски рисунки, използвани някога редовно от родителите й. Почти всичко в стаята й действаше успокоително, защото създаваше впечатлението, че добрите стари времена не са безвъзвратно отминали — от чиниите до старомодния стенен часовник с римски цифри, който баща й бе купил, когато затвориха селското училище.
Обикновено това време от деня й беше любимото: Лайънъл още не е слязъл, а Хети още не е дошла. Денят е напреднал достатъчно, за да заличи тревогите, разстроили ума й с падането на нощта, но тя все още не е погълната от ангажиментите си така, че да загуби всякаква представа за себе си като личност със свои собствени интереси и мечти и със собствена воля. Понякога това ценно усещане за индивидуалност биваше така натрошено от желанията и нуждите на всички останали, че Ан чувстваше как никога няма да успее да го възстанови.
Тази сутрин бе някак различна. Днес в кухнята нямаше мир и спокойствие. Сега на Ан й се струваше, че годините преди смъртта на майка й бяха пълни със златна простота. Нежно избърсваха сълзите, пролети от мъка по починалия домашен любимец, и й разказваха убедителната история за това как той щял да живее щастливо в един по-добър свят. Кавгите с приятелките бяха решавани без обвинения и без наказания.
А сега къде беше човекът, който можеше да й помогне? Кой можеше да заличи злото с целувка? Нито едно човешко същество, със сигурност. То по-скоро процъфтяваше (ако не я лъжеше споменът за проповедите на баща й) като зеленото дафиново дърво. Никога не се беше чувствала толкова самотна.
— Добро утро, скъпа.
— О! — завъртя се Ан. — Не те чух.
— Къде ми е чаят?
— Извинявай — отрони тя и погледна към часовника. Беше почти девет. — Боже мой. Какво ли е станало с Хети?
Лайънъл нямаше представа, затова и не отговори. Стоеше на прага по чехли и в карирания си халат и гледаше с нямо очакване.
— Чая, да — сети се Ан и напълни електрическия чайник. — Тук ли ще го пиеш? — попита тя с надеждата да й отговори отрицателно. Имаше нещо много потискащо в обраслите му бузи, побелялата небръсната брада и рошавите посивели къдрици. Когато беше с халата, изглеждаше някак по-стар.
— Не. Нямам време да седя и да дърдоря — сопна се Лайънъл и строго вдигна дясната си ръка. Заприлича на ватикански служител, спиращ напора на развълнувани молители. — Донеси ми го горе, ще го пия, докато се обличам. Имам много работа. Трябва да подновим издирването веднага след закуска.