С мъка се промъкна покрай колата и тръгна към селската главна улица, като махаше тръните и бодилите, закачили се по широките й бледозелени ленени панталони. Мислеше да се отбие в „Ред Лайън“. Там винаги имаше весела компания. Бяха много симпатични, обикновено пускаха по някоя шега, когато минаваше покрай кръчмата с пекинезите.
От друга страна обаче, щяха да започнат, — не без основание, да спорят кой може и кой не може да кара в състоянието, в което се намираха. Кой да отдели време за това. И кой би бил идеален за тази работа, ако не беше отишъл на гости на майка си в Ейлсбъри. С други думи, щяха да я забавят.
Евадни искаше възможно по-бързо да реши проблема, за да се върне вкъщи и приготви обяд на пекинезчетата. Мазепа обичаше топлия си желиран ордьовър от пресен костен мозък, намазан на току-що препечена филийка, да й бъде поднесен не по-късно от дванайсет часа на обяд и всяко закъснение определено се отразяваше моментално на и без това чувствителното й стомахче.
Евадни изведнъж се сети за Валънтайн Фейнлайт. Каква доброта бе проявил, когато срещнал Хети да се препъва, прегърнала раненото си кученце. Той щеше да й помогне. Сигурно щеше да се зарадва, че има възможност да се отбие в къщичката на Хети, за да види как е Кенди.
Валънтайн само се правеше, че работи. Цяла сутрин се мота напред-назад: миеше си четките, нахвърляше скици за още ненаписани епизоди, които, както изглеждаше, щяха и да си останат такива. Когато загадъчното ехо от камбанките на звънеца затрептя по стъклените стени на къщата, мозъкът му бе така задръстен от еротични образи, че нищо не чу. Заредени с електричество образи и звуци, усещания и миризми, запечатали се в съзнанието му предишната нощ, постоянно изплуваха и танцуваха в ума му.
Вълнуващите видения се смесваха със спомени за първия път, когато Джекс го беше пуснал в апартамента. Беше преди близо четири месеца. До онази вечер почти не бяха разговаряли, а и когато се бе случвало, само си разменяха банални любезности, като случайно срещнали се непознати. Бяха си хвърляли и погледи, от които на Вал му се замайваше главата. Джекс беше толкова красив, та започваше да мечтае и премисля кога, къде, как биха могли да се видят. Когато това стана, щом синята врата най-сетне бе оставена отворена, той внимателно стъпи на стъпалото, изтръпнал от разцъфналата надежда, горяла в гърдите му седмици наред, хем вярваше, хем не вярваше, че най-после се бе сбъднало желанието му, и донякъде очакваше да намери вътрешната врата заключена.
Не беше. Влезе в стаята и остана на прага, несигурен, тръпнещ от вълнение. Тихо извика: „Ало“, и усети движение зад себе си. Силна гладка ръка се плъзна върху гърдите му и здраво го стисна. Дръпна го назад. Топли устни изгориха тила му, език очерта контурите на ухото му, след това се плъзна дълбоко навътре, като непрестанно потрепваше като на змия. Ризата му бе извадена много бавно от панталоните и разкопчана.
Валънтайн, заслепен от връхлетялото го чувство за щастие, се опита да се обърне. Да прегърне здравото потно тяло на другия, да говори, но голата ръка го стисна и не му даваше да мръдне. А и той вече не искаше да мърда.
Джекс започна да шепне, изливайки поток от мръсотии в ухото на пленника си, след което неочаквано и грубо проникна в него. Валънтайн изпъшка, дъхът му секна и той се потопи в кошмар от възбуда и болка.
Защо ли се беше надявал на нежност, питаше се Валънтайн, докато гледаше как Джекс отива в банята, слушаше водата да тече от душа и бавно се обличаше. После изпита презрение към себе си, затова че бе толкова слаб. Какво всъщност бе очаквал? Това си беше вълнуващо преживяване, радост и тревога в равни пропорции — дай боже всекиму такъв късмет, ако е тръгнал да търси секс за една нощ.
Джекс излезе в хавлия, с усмивка на победител. Беше изморен и искаше да си почива, затова Вал трябваше да го извини и да скрие разочарованието си от факта, че услугата не включва изпушването на по една цигара след акта. Стана и се поколеба. Беше донесъл пари, макар тайно да се надяваше, че няма да му потрябват. Не, не защото беше стиснат, а защото търсеше нещо, което не можеше да се купи. В същото време трябваше да е сигурен, че и друг път ще му отворят вратата.
— Чудя се дали… — разтвори сакото си. Във вътрешния джоб ясно се очертаваше добре натъпканият портфейл. — Дали…
— Много мило от твоя страна, Вал.
— Не бих искал…
— Ще бъда честен. В момента съм доста затруднен.
— Може би бих могъл да ти помогна.