— И кръгът се затваря.
Вал просто извади всички банкноти от портфейла си и внимателно ги остави на масичката. Джекс, спокоен и отпуснат, дори не ги погледна. Каза „лека нощ“, но не и „благодаря“.
Едва бяха изминали двайсет и четири часа и на Вал вече отчаяно му се искаше отново да го пуснат в апартамента над гаража. Така продължиха да се срещат.
Валънтайн никога не се бе възприемал като мазохист. Никога не бе искал да го боли, нито се бе наслаждавал на болка. Скоро обаче осъзна, с известен ужас, че този човек можеше да прави с него каквото си поиска, ама каквото си поиска, а той не би могъл да му откаже. Дори с радост би приел всяко негово действие.
Накрая звънецът успя да пробие гъстата мъгла от спомени и размисли. Не беше Луиз, тя никога не звънеше. Имаше си ключ. Сигурно е той! Валънтайн скочи от стола, излетя надолу по витата стълба и рязко отвори вратата.
Пред прага му стоеше жената с многото кучета от Малбъри Котидж. Носеше екстравагантно облекло, а разрешената й коса беше пълна с листа, семена и дори няколко боровинки.
На Валънтайн му трябваше малко време да си събере ума и да разбере какво му говореше жената. А тя му разправяше объркана история за кола, която не можела да обърне, за ранено куче и за някой си Пиърс, който трябвало да бъде изведен на разходка точно в дванайсет, за да може да запази естественото си положение на водач в групата.
Валънтайн отиде да си вземе сакото. Каквато и да беше трагедията, по-добре да участва в нея, защото така по-бързо щеше да му мине денят и по-лесно щеше да дочака мрака на нощта, за да застане отново пред синята врата.
Поканите в „Олд Ректъри“, макар и не чак рядкост, все пак си бяха събитие. Вчера вечерта Ан звънна на Луиз с предложението да се видят и Луиз веднага прие, макар че по план сутринта трябваше да е в библиотеката в Костън. Е, щеше да отиде и по-късно, тъкмо да си запълни след обеда. Последната мисъл я изненада неприятно — досега не бе изпитвала необходимост да убива времето си. Когато работеше, често си мечтаеше денят й да е поне четирийсет и осем часа.
До уговорения час имаше време и Луиз се замисли над отношенията си с Ан Лорънс, стараейки се честно да определи какви точно бяха. Опитваше се едва ли не да изпробва здравината им. От гледна точка на продължителността, ами всъщност познаваше Ан отскоро. Споделяха си разни неща, но други жени едва ли биха определили разговорите им като особено интимни. Луиз обаче беше изпитала истинска топлота, докато приказваха, и имаше чувството, че Ан би била дискретна и вярна приятелка.
Истината бе, че Луиз копнееше да довери с близък тревогите си за Валънтайн. Имаше и други приятели, с които можеше да поговори, но живееха далече и сред тях нито един не познаваше онзи тип в дъното на историята. Знаеше колко Ан ненавижда Джекс, макар да не го беше чула лично от нея, а и подозираше, че не само го мрази, но и се страхува от него.
По едно време през нощта, докато се въртеше в леглото си неспособна да заспи, Луиз се замисли дали да не звънне на „Самаряните“. Разговорите с тях бяха поверителни и сигурно щеше да й е по-лесно да си излее душата пред мил, анонимен слушател, особено по телефона.
Започна да набира номера, но размисли. Какво щеше да каже? Брат ми е хомосексуалист и се вижда с човек, който според мен е с опасна склонност към насилие. И какво щяха да й отговорят? Сигурна ли сте? Не. Добре ли познавате мъжа, с когото се среща брат ви? Съвсем не. На колко години е брат ви? Четирийсет и три. Опитахте ли да поговорите с него по въпроса? Веднъж, но предизвика такъв разрив във взаимоотношенията ни, че се заклех никога да не подхващам темата. Мислите ли, че бихте могли да го убедите лично да поговори с нас? И дума да не става.
И край.
Погледна часовника. Беше почти единайсет. Луиз се заприготвя да излиза, но без ентусиазъм. Не си направи труда да се гримира, само си хвана косата на кок. Реши да си облече свободна дреха — избра кайсиевата рокля с дългите ръкави. Сложи си и тъмни очила. Не беше кой знае колко слънчево, но безсънието й бе оставило неприятни сенки под очите.
Луиз позвъни на предната врата на „Олд Ректъри“ и понеже никой не отвори, заобиколи къщата, забелязвайки с облекчение, че гаражът е широко отворен и колата я няма.
До задния вход се стигаше през парника. Беше доста голям и много стар. Вътре се търкаляха разни градинарски инструменти, гумени ботуши, стари якета, няколко сламени шапки и десетки саксии. Добре вкоренена лоза с хамбургско грозде, със стебло, дебело и здраво като мъжка ръка, бе засадена направо в земята и се виеше нагоре към покрива. Парникът миришеше силно на пръст — Луиз харесваше този аромат. Забави крачка за момент, за да се наслади на дълбоката, някой би могъл да каже — потискаща, тишина, нарушавана единствено от съскането и ромоленето на градинския маркуч.