Бутна задната врата и извика: „Ехо“? Никой не отговори. Луиз си помисли, че Ан навярно е забравила за поканата си и е излязла, без да заключи. Често правеше така за ужас на Луиз, която не успяваше да се отърве от градското си мислене.
Оказа се, че Ан беше в кухнята и съвсем явно наистина бе забравила за поканата. Луиз надникна иззад вратата, а Ан я погледна с невиждащи очи, все едно е някой напълно непознат — само за част от секундата, но за Луиз бе достатъчно да си даде сметка, че Ан не е човекът, пред когото можеше да излее болката си. Когато тя я покани, Луиз така копнееше да поговори с приятел, та подсъзнателно си бе внушила, че отношенията им са нещо, което всъщност не бяха, защото познанството им, макар и приятно, не беше истинско приятелство. Луиз с изненада усети разочарование от тази мисъл, не много честна спрямо Ан.
— Луиз! О, съжалявам. Аз май… О, боже…
— Няма нищо.
— Разбира се, има. Моля, заповядай.
На Луиз й се стори, че Ан е значително по-разстроена, отколкото бе нормално при подобна ситуация: засуети се припряно, започна да сглобява кафеварката, но първо трябваше да измие утайката, после намери няколко дълбоки жълти чаши. Всичко вършеше с извънредно нещастна, притеснена физиономия и не оставяше никакво съмнение колко нежелано бе посещението на гостенката й.
— Виж — каза Луиз, без още да е седнала, — да го отложим за друг път.
— Не, не. Трябва да останеш.
— Не може ли тогава просто да си направим по един чай — предложи Луиз и дръпна стол с кожена облегалка. — Само по пакетче в чаша и готово.
Ан тутакси заряза кафеварката и включи електрическия чайник, който веднага се самоизключи. Тя се втренчи в Луиз.
— Не знам. Тази сутрин май всичко… — сякаш забрави какво искаше да каже.
— Дай на мен — предложи Луиз и стана. Напълни чайника с вода. Мивката беше задръстена с мръсни чинии. Огледа се за пакетчета чай, сложи по едно в чашите, наля гореща вода, без да сваля поглед от Ан, седнала край масата бледа и леко трепереща.
Луиз занесе чашите на масата, седна и хвана Ан за ръка. Беше суха и студена. Седяха и мълчаха доста дълго. Отначало на Луиз й беше приятно, но после започна да се чувства неловко от продължителното мълчание.
— Какво има, Ан? Болна ли си?
— Не.
— Трепериш.
— О, да — тя започна да си противоречи. — Май е грип. Или настинка. Нещо такова.
Каквото и да беше, изобщо не бе „нещо такова“. Луиз се зачуди дали не е пристигнала тъжна новина за близък роднина. Някой да е починал например. Сети се, че Ан нямаше живи близки. Нямаше и приятели, извън селото. Дали пък не е закъсняла реакция по повод убийството на Чарли Ледърс? Едва ли. И тя като всички останали не го харесваше.
— Искаш ли да поговорим? — попита тя и пусна ръката й.
Ан вдигна глава и погледна Луиз в лицето. Сетне втренчи невиждащи очи в чашите с чай, изсъхналите трохи от препечен хляб, клонките с лилави цветове в една кана. Дали иска да поговори за това? Боже, разбира се. Понякога толкова много й се искаше да сподели, та я беше страх, че няма да успее да се спре. Ще полудее и като нещастниците от заведенията за душевноболни ще сграбчи ръкава на непознат на улицата и ще го накара да изслуша ужасната й тайна.
Но можеше ли да се довери на Луиз? Познаваше ли я толкова добре, за да й се довери? Вероятно би било по-безопасно да говори с непознат. Той просто щеше да реши, че е луда, и толкоз.
А ето какво бе станало. По-рано сутринта, точно преди десет и половина, ако трябва да сме точни, Ан намери второ писмо в металната кошничка зад външната врата. Колкото и да е странно предвид факта, че все още не се бе успокоила след шока от първото, не успя веднага да разпознае новото писмо.
Пощата бе доставена преди половин час и както обикновено бе толкова безвредна, та чак скучна. Повечето бяха рекламни материали, които Ан хвърли в кошчето. Останалата част Лайънъл пъхна в куфарчето си, докато сновеше насам-натам и се опитваше да си събере мислите и да подготви документите за работния обяд с попечителския тръст на „Каритас“.
След закуска Ан помогна на Лайънъл да си облече палтото, намери тънък шал да му е топло на гърдите и го остави да се пипка с документите, за да отиде да види как са госпожа Ледърс и Кенди. На връщане се отби в „Брайънс Емпориум“ да купи хляб и портокали и в пощата — за марки. Всичко на всичко бе отсъствала може би половин час.