През това време всеки в селото можеше да я е видял, а няколко души със сигурност. Мисълта, че някой от тях я е наблюдавал, че е чакал да излезе и тръгне към Хети или да застане на опашката в пощата и тогава да пъхне отровното си писмо в пощенската й кутия, беше, меко казано, смразяваща.
На плика бе напечатано цялото й име. Думите, отново изрязани и залепени, изглеждаха по-различно: този път всичките от вестникарски заглавия. Ан се вторачи в големите черни заплашителни букви:
ПЕТ БОНА ТОЗИ ПЪТ УБИЕЦО УТРЕ НА СЪЩОТО МЯСТО ПО СЪЩОТО ВРЕМЕ.
Отиде с невиждащи очи до кухнята, пусна писмото и плика в камината и седна вдървено на масата. Откъде щеше да намери пет хиляди лири за двайсет и четири часа? Дори да продадеше бижутата на майка си, които й бяха толкова скъпи, пак нямаше да събере толкова пари.
Разбира се, къщата беше нейна. В сравнение с първоначалната стойност на „Олд Ректъри“, дори и в сегашното й окаяно състояние, няколко хиляди бяха само капка в морето. Не се съмняваше, че банката щеше да й отпусне заем срещу такава голяма гаранция. А после какво? Веднага ще започнат да й удържат лихва. Трябваше да плаща и лихвата, и самия заем, което бе възможно само ако продаде част от ценните си книжа, и така щеше да намали единствения доход, който имаше. И без това едва стигаше за издръжката на двучленното й семейство. Ами ако се появеше ново искане?
Тъкмо беше стигнала до този отчайващ момент в разсъжденията си, когато се появи Луиз. Беше загрижена, мила. Направи чай. И питаше Ан дали иска да поговорят.
Изкушението беше ужасно. Ан усещаше устата й да се пълни с думи. Обяснения, оправдания. Как цялата неприятна случка с Карлота се бе превърнала в трагедия, излязла напълно от контрола й. Първото изречение „Не бях виновна аз“ вече беше на върха на езика й и тъкмо щеше да й се изплъзне от устата, когато телефонът иззвъня.
Беше съобщение за Лайънъл, но Ан реши, че само по чудо телефонът е иззвънял точно в този момент. Каква глупачка! Как изобщо си помисли, че може да се довери на Луиз. Познаваше ли изобщо тази жена достатъчно? Къщата на Фейнлайт беше от другата страна на улицата, едва ли не точно срещу „Олд Ректъри“. Луиз имаше идеалната възможност да види Ан, като излиза. Никакъв проблем нямаше да е за нея да изтича през улицата, да пусне писмото, да наблюдава, като се връща жертвата й, а после да дойде и тайно да злорадства. Я как се беше промъкнала от задния вход, без дори да позвъни на входната врата.
Ан впи подозрителен поглед в Луиз, съвсем забравила, че сама бе поканила на гости съседката си. Сега Луиз се канеше да си тръгва. Още по-добре. Занапред Ан щеше много да внимава какво говори. И нямаше да се доверява на никого.
Заседанието в девет вечерта наистина се оказа кратко. И толкова обезсърчаващо, колкото се беше опасявал Барнаби. Нямаше нито една нишка, по която да тръгнат. Полицаите бяха приключили разпитите от къща на къща, без да открият нищо, което вече не им беше известно. Изглежда, в миналото на Чарли Ледърс не е имало тъмни тайни. Бил роден в селото, отрасъл там и всички знаеха всичко за него. Животът му беше отворена, макар и не особено приятна за четене книга.
Главният инспектор излезе от заседателната зала и замени ужасните увеличени снимки от местопрестъплението на стената й с далеч по-приятната обстановка в залата за пресконференции, където трябваше да направи запис за телевизията, за да помоли обществеността за информация. Записът щеше да се излъчи в десет и половина в края на обзора на местните вечерни новини.
Стоически изтърпя да го напудрят, за да не му лъщи кожата — процедура, която ненавиждаше, — и се чудеше как Никълъс понася да му плескат лицето с тая гадост осем пъти седмично — за две следобедни и шест вечерни представления. След като свърши и тази работа, Барнаби изми лицето си и тъкмо се канеше най-сетне да напусне сградата на участъка, когато сержант Трой надникна в кабинета, за да съобщи, че някой го чака в приемната.
— Много съжалявам за толкова късното си посещение. — Беше дъщерята на Хети Ледърс. — Да си кажа правичката, мислех, че вече сте си тръгнали.
— Ето ме, не съм, госпожо Грантам. — Барнаби я поведе към два изтъркани кожени стола в дъното на приемната.