— Няма да ви отнема повече от минута.
Всъщност Полин вече съвсем не беше толкова сигурна, колкото когато за първи път чу от майка си за „албума с изрезки“ на Чарли. Беше толкова наскоро, след като бе открито убийството, че тогава й се стори изключително важно. След това постепенно започна да си мисли, че не е толкова съществено, и сега седеше с найлонов плик, натъпкан с парчета нарязан вестник, и се чувстваше като глупачка. В къщи едва не беше написала всичко обратно в кофата, готова да се откаже от хрумванията си.
Полин набързо обясни на Барнаби и на няколко пъти се извини, задето му губи времето. Той, изглежда, й беше благодарен, че е дошла. Не само не грабна плика с едно формално „благодаря“, но внимателно я заразпитва как бе стигнала до откритието.
— Ами стана вечерта, когато вие попитахте дали баща ми е правил нещо необичайно през последните няколко дни.
— Спомням си.
— Изглежда, вечерта, преди да бъде… отишъл в предната стаичка с вестника и ножица. Останал там затворен сума време. Майка ми влязла да го пита дали не иска чай, а той й се развикал.
— Какво е навело майка ви на мисълта, че си е правил албум от изрезки?
— Изрязвал някакви неща. На масата имало шишенце с лепило. И още нещо странно — продължи бързо Полин, преди Барнаби да успее да я прекъсне, — почистил след себе си. Това не е просто за първи път, това е някакво чудо.
— И тези хартии са останали от вестника?
— Да — изрезки, остатъци, всичко. Сложил ги в кофата за боклук. Добре че е било вторник, а не понеделник, защото тогава идват да изпразват кофите.
След срещата Барнаби се върна в кабинета си и извади от найлоновия плик нарязан на парчета брой на „Пийпълс“, Първата му страница с огромно заглавие „Клане на невинни“ носеше дата: неделя, 16 август. Трой, който все още се мотаеше в службата, доволен, че има повод да не се връща рано вкъщи, заразглежда изрезките озадачен.
— Не разбирам как може човек да загине заради някакъв албум с изрезки.
— Не е правил албум с изрезки.
— Ами какво тогава?
— Размърдай си мозъка.
Трой се опита да последва съвета, свъси вежди и напрегнато се вгледа в хартиените остатъци. Тъкмо щеше да се предаде, когато изведнъж му хрумна:
— Каквото и да е изрязал Ледърс, е имал причина да го прави. Значи тук няма да открием онова, което му е трябвало.
— Ще го открием в оригинала. Занеси това в заседателната зала, преди да си тръгнеш, и кажи на някой от нощната смяна да намери здрав брой на „Пийпълс“ от шестнайсети август. После ще ги сравним.
— А, чудесна идея, шефе.
Изглеждаше толкова очевидно, след като вече го бе чул. Защо не можеше и той. Трой, поне веднъж да се сети, да го осени нещо оригинално и далновидно. Да види следа там, където всички са гледали, но не са видели. Да намери някое свидетелство точно на онова място, от което ще хвърли светлина върху целия случай и ще го доведе до успешен край. Поне веднъж — толкова много ли искаше. Поне веднъж да надхитри главния, преди да излезе в пенсия. Мечтай си, слънчице. Мечтай си.
Глава седма
На следващата сутрин Барнаби взе асансьора, за да слезе в заседателната зала, и скришом стисна палци най-сетне да имат късмета да открият следа. Не бяха много нещата, които го потискаха така, както абсолютно замрял случай, в който не съзира нито едно слабо място да се пропука и поддаде, за да се стигне до някакво откритие. Може би „албумът с изрезки“ на Чарли щеше да се окаже такова слабо място. Това щеше да преобрази настроението на Барнаби, напълно помрачено след тазсутрешната престрелка с Джойс на закуска.
— Не отиваш в участъка, нали, Том?
Той беше станал от масата, обличаше си сакото, запътил се към вратата.
— Том!
— А?
— Днес е почивният ти ден.
— Вчера, като си тръгвах, се появи нещо наистина особено важно.
— Е и?
— Помислих, че би предпочела да се занимая с него днес, отколкото да прекарам половината нощ в участъка вчера.
— Не може ли някой друг да се „занимае“ и да ти се обади по телефона?
— Предпочитам сам да…
— Като захапеш нещо, си като куче с кокал. Страх те е до смърт да не би друг да си отхапе малко.
— Глупости. — Барнаби зарови по джобовете си за ключа от колата и се зачуди дали думите на жена му бяха истина. — Пък и утре съм си цял ден у дома.
— Нали знаеш, че семейство Гейвстън ще дойдат на вечеря?