Съвсем беше забравил.
— Да.
— В шест и половина те искам вкъщи. Най-късно.
— Тъй вярно — викна Барнаби, после съжали за резкия си тон и се опита да умилостиви Джойс с целувка.
Тя обаче си дръпна бузата и тресна вратата на кухнята. Барнаби пък тресна входната врата. Влезе в „Астра“-та и блъсна и нейната врата, после подкара към участъка бясно, което не беше обичайно за него. В службата най-напред отиде до асансьора, после до кабинета си, където, ей така, да закръгли числото, тресна още една врата.
Надяваше се спречкването да не е начало на обединена атака на Джойс и Къли, каквито му спретваха от време на време, водени от желанието си да го накарат рано да се пенсионира. Понякога и той копнееше за по-лесен живот. Независимо от духа на колективност и пиянското приятелство след работа, освен някои изключително близки отношения и колегиалната солидарност, все пак безспорен факт, поне сред висшите ешелони, бе, че полицията е пълна с акули. Огромни, силни зверове плуваха насам-натам, тракаха челюсти, плющяха с опашки: егоцентрични, свирепо амбициозни индивиди, решени да вървят напред на всяка цена. Да разделят и владеят.
И старите акули трябваше да внимават. Нищо чудно как толкова много от тъжните, изтощени същества, доста преди да е наложително, се оказваха сгушени зад бюро в централата, далеч от опасностите на борбата. Но не и тази. След толкова години на предната линия главният инспектор Барнаби вече не си представяше да се завре в подобно уютно, скучно местенце.
На излизане от асансьора той се сблъска със сержанта си, който излизаше от мъжката тоалетна и вонеше на силен тютюн.
— Все още ли изпитваш волята си, Трой?
— Лесно ви е на вас, сър. Пристрастиш ли се, ставаш наистина…
— Пристрастен.
— Да. И никой не оценява усилията ти.
— Какво?
— Имам предвид хората, които никога не са пушили. Като например Морийн. Изобщо не знаят какво е.
Барнаби нямаше настроение за подобно хленчене. Ускори крачка към заседателната зала, шляпна върху бюрото си почти празна папка с бележки по случая и се вторачи в обезсърчения си екип. Не само обезсърчени, ами и някак изчерпани. Огледа се свирепо.
— Къде е полицай Мичел?
— Идва — обади се инспектор Картър. — Работила е…
— Как така идва! Трябваше да е вече тук. Ти — Барнаби заби пръст в полицай, седнал върху масата — върви да…
В момента обаче Кейт Мичел влетя в залата. Цялата грейнала в усмивка, развълнувана.
— Сър! Аз…
— Закъсня.
— Куриерът ми донесе вестника едва в пет и половина тази сутрин. Имаше толкова много парчета и парченца, отне ми цяла вечност, докато ги събера.
— А — каза Барнаби. — Разбирам.
— Накрая се оказа, че са изрязани само шест думи.
Барнаби протегна ръка. Полицай Мичел се приближи и му връчи лист размер А4.
— Залепих ги в единствения смислен словоред.
— Така значи — отбеляза Барнаби и сведе очи към „единствения смислен словоред“. И сърцето му запя.
— „Видях те как я бутна“.
Барнаби прочете още веднъж думите и гласът му отекна в настъпилата тишина. Виждаше и усещаше как залата се зарежда с интерес и жизнена енергия. Единственият миг на прозрение безследно заличи летаргията и разочарованието.
Както вече изглеждаше, анонимното телефонно обаждане не е било шега. По всяка вероятност някой наистина бе паднал или е бил блъснат в Мисбърн някъде малко преди 10,32 вечерта в неделя, 16 август.
— Някакви идеи — попита Барнаби — как откритието може да ускори разрешаването на случая?
Сержант Трой реши да поеме инициативата. Мислите и становищата му обикновено не бяха особено подредени, но полагаше усилия да поддържа бързината на ума си. Не понасяше да го мислят за неспособен и неотговарящ на изискванията.
— Ледърс е видял някой да блъска някого в реката и се опитва да извлече финансова изгода. Вместо да плати, въпросният индивид, който и да е, му връзва чудесна телена вратовръзка. Освен това, тъй като горе-долу по същото време изчезва една от онеправданите души, приютени в дома на Лайънъл Лоръис, бих подчертал, че двата случая несъмнено са свързани. — Трой замълча, изведнъж усетил, че всички го гледат, и закова поглед в екрана на най-близкия монитор. Анализът му се струваше доста логичен, но си познаваше старчето. Барнаби имаше способността да прави бърз разрез на всяко изказване, да намира слабото му място и сетне да ти го запрати в носа като камък с прашка.