— Добре измислено.
— Сър — каза предпазливо Трой. И друг път му се бе случвало. Каже ти нещо хубаво и после те жилва с отровното си жило — например: „Добре измислено… за някой, дето мисли с три процента от единствената си мозъчна клетка на умряла амеба.“
— Само че…
Ето, започна се.
— Идеята, че това — Барнаби размаха вестника — е първата стъпка към изнудване, макар и доста вероятна, на този етап трябва да остане само хипотеза.
Усмихна се доволен на колегите си, забравил доскорошното си униние.
— Някой друг? Да, инспектор Картър.
— Обаждането на телефона за спешни случаи, сър. Може да е позвънило именно лицето, блъснало някого в реката. Вероятно се е изплашил. Размислил е.
— Едва ли щеше да е в негов интерес, ако жертвата беше спасена — обади се сержант Бриърли.
— Можеше да го обвинят в опит за убийство, ако не и по-лошо.
— Може да е станало случайно — предположи Трой. — При боричкане, да речем.
— Тогава не би дало повод за изнудване.
— О, да. Вярно. „Няма повече да се обаждам на това заседание. Думичка няма да обеля.“
— Така — каза Барнаби. — Сега искам да ми намерите от Главното управление записа на телефонното обаждане, така че някой да заминава за Кидлингтън. Искам и копие от доклада на екипа, претърсил реката. После ще подновим разпитите от къща на къща във Фърни Басет — само не в „Олд Ректъри“, там лично ще отида — и в съседните две села Суон Мирън и Мартир Бънтинг. Проверете дали някой не е чул шум от караници или какъвто и да е смут или безредие между девет часа и, да речем, полунощ. Имайте предвид, може да се е случило навсякъде, не непременно на реката или близо до нея. Спорещите не се заковават на едно място. Също и удавниците. Затова ще разпратим факсове не само до всички наши участъци, но и до общините по границата — в Оксфорд, Уилтшир. И да уведомим речните служби. Ако имаме късмет, дори ще ги накараме да организират издирване. Искам и оглед на речния бряг до бента, но да започне от селото. Именно там Ледърс е разхождал кучето и, предполагам, там е видял как бутат момичето в реката. И още проверете всички болници и морги в района за случаи на удавяне през последните шест дни. Не забравяйте списъка на изписаните пациенти. Момичето може да е успяло да се измъкне или да са го извадили, да е имало нужда от помощ, а като се е оправило, да си е отишло у дома. Където и да е.
— Да питаме ли конкретно за млада жена, сър? — заинтересува се полицай Филипс.
— Не. На този етап не искам толкова да стесняваме кръга. Все още сме в сферата на предположенията. Искам копия от това — Барнаби размаха листа с посланието от шест думи и отново го остави на масата — да се закачат на таблото. Нека някой да бъде така любезен да снеме отпечатъците на госпожа Полин Грантам, за да ги изключим, и на господин Ледърс, за да потвърдим версията. Искам да се свалят отпечатъци и от телефонната кабина във Фърни Басет, макар че след шест дни, подозирам, само ще си загубим времето.
Всички излязоха. Барнаби се облегна назад, затвори очи за малко и се замисли. Реши да подаде молба за заповед за обиск. Нямаше да е лошо да огледат стаята на момичето, а си представи реакцията на Лорънс, ако отидат без необходимото разрешение. Междувременно…
— Трой.
— Сър. — Сержантът бързо се изправи.
— Един „Марс“.
Хети Ледърс нямаше търпение пак да започне работа. Полин се върна у дома при съпруга и децата си и Хети с изненада установи колко самотна се чувства. Вероятно беше последният човек, на когото можеше да му хрумне, че един нещастен брак е по-добър от никакъв брак, но явно просто свикваш да има друго човешко същество около теб вкъщи. Полин се обаждаше всяка вечер и цялото й семейство идваше в събота и неделя, но не беше същото.
Втората причина бяха парите. Хети не беше в състояние да плати за погребението на мъжа си и страшно се притесняваше. Ужас я обзе, когато разбра колко точно щеше да й струва. Единствените й спестявания — малко повече от двеста лири — пени по пени се бяха стопили през годините, за да покриват разноските по домакинството. От време на време оставаха по лира-две в края на седмицата, но обикновено нищо не заделяше.
Кенди все още изпадаше в шок само ако Хети излезе от стаята, затова Ан Лорънс й предложи да идва на работа с кучето. Ан спираше колата в края на уличката, Хети донасяше животинчето, увито в одеяло, и Кенди прекарваше деня в стар фотьойл край камината. Там беше, дълбоко заспала, когато Барнаби и Трой пристигнаха в „Олд Ректъри“. Барнаби забеляза, че гаражът е празен, което не беше чак толкова лошо. Джексън вероятно бе откарал преподобния Лорънс някъде по работа, следователно госпожа Лорънс беше сама.