Спомни си първата среща с нея. Как се беше свила, когато разбра кои са. Колко беше напрегната по време на разпита и бързаше да ги отпрати. Сега имаше къде да натисне. И щеше здраво да натисне.
На вратата обаче се появи Хети Ледърс и обясни, че и двамата Лорънс отсъстват. Много съжалявала, но…
— Бихме искали да поговорим и с вас, госпожо Ледърс — усмихна се Барнаби, озовал се във вестибюла, преди Хети да се усети. — Ако нямате нищо против.
— Ами… — Тя тревожно погледна към сержант Трой, който затваряше тежката входна врата. — Аз работя.
— Това е кухнята, нали?
Също толкова неусетно полицаите вече бяха в кухнята. Трой възкликна с неподправено удоволствие, щом забеляза кученцето.
— Оправя ли се?
— Да. Ветеринарят каза…
Барнаби ги остави да си побъбрят. Така госпожа Ледърс щеше да се отпусне, което можеше да е от полза, като започне да й задава въпроси. Самият той не се интересуваше особено от животни, освен ако не бяха добре напълнени с ориз и лук и покрити с препечена кожичка.
— Ще пиете ли по чаша чай?
Полицаите приеха поканата и седнаха на дългата очукана чамова маса, където Хети им поднесе чая. Имаше и чиния с бисквити. Жената изглеждаше озадачена, но и заинтригувана. Подаде им захарница. Трой си сложи няколко пълни лъжици, разбърка захарта, дискретно извади бележника от джоба на сакото си и го сложи на коляно.
— За какво искахте да говорим, инспекторе? Пак ли за Чарли?
— Не съвсем, госпожо Ледърс. Бих искал да ни разкажете, ако нямате нищо против, за момичето, живяло доскоро тук.
— За Карлота ли?
— Разбрах, че е избягала.
— Прав й път — отсече Хети. — Изобщо не й беше мястото тук, ако питате мен.
— Дълго ли живя тук? — попита сержант Трой.
— Прекалено дълго — отвърна Хети. Барнаби й се усмихна окуражително и тя уточни: — Няколко месеца.
— Що за човек беше?
— Лицемерка. Отнасяше се с хората като с парцали, но появеше ли се преподобният, ставаше по-мека и от масло.
Представлението им беше познато. Барнаби веднага направи връзката и пренасочи разговора:
— А какво ще кажете за Джекс? Двама млади… предполагам, добре са се разбирали?
— Никак — заяви Хети и с явно нежелание добави: — Единственото хубаво нещо, което може да се каже за момичето — не понасяше оня.
— Значи и той не ви е от любимците? — попита сержант Трой.
— Тръпки ме побиват от него. Госпожа Лорънс му забрани да влиза в къщата и аз напълно я разбирам.
— Винаги ли е било така?
— Моля?
— Имам предвид, нещо конкретно ли се случи, за да го изгони от къщата?
— Не. Беше непреклонна по въпроса от самото начало. А той, моля ви се, да вземе да наруши заповедта — в сряда сутринта май беше. Влизам в трапезарията да чистя и той там, облегнал се на вратата като господар. А горката госпожа Лорънс трепери като лист. На бърза ръка го изгоних.
Трой улови погледа на шефа си, блеснал от възбудено любопитство, и записа деня и датата в бележника си.
— Тя спомена ли какво искаше той от нея?
— Уж вътрешният телефон не работел. Пълни глупости.
Барнаби изчака, но явно това беше всичко по въпроса и отново върна разговора към Карлота:
— Знаете ли нещо за миналото на онова момиче? Откъде е например?
— Оттам, откъдето са всички, дето идват тук. От благотворителната организация, в която участва пасторът. — Хети отпи от чая си и побутна лешниковите бисквити към сержант Трой. — Ако питате мен, това са пари, хвърлени на вятъра. Защо не ги използват да помагат на свестни деца, дето се опитват да си пробият път в живота?
— Тук сте права, госпожо Ледърс — подкрепи я Трой и си взе три бисквитки.
— Разбрах, че Карлота изчезнала след някаква кавга — каза Барнаби. — Случайно да знаете за какво са се скарали?
— Не знам, пък и да знаех, нямаше да ви кажа. Не искам да обсъждам госпожа Лорънс в нейно отсъствие.
— Аз и не искам това от…
— Тази жена е светица, само като си помислите с какво трябва да се примирява.