Госпожа Ледърс се наежи. За миг настъпи тишина. Барнаби кимна след последното изречение, сякаш напълно разбираше с какво бреме се е натоварила госпожа Лорънс. Трой се усмихна и намигна на кученцето, което се беше събудило. Кенди му се прозя в отговор. Главният инспектор внимателно зададе следващия си въпрос:
— Някой идваше ли тук да види Карлота? Приятели, роднини?
— Не съм чувала. Получи странно писмо — въздушна поща, от чужбина. Няма да ви кажа какво направи с него.
Беше очевидно, че Хети имаше намерение да направи точно обратното. И двамата търпеливо изчакаха.
— Хвърли го направо в огъня — довърши тя.
— Мили боже! — възкликна Барнаби.
— Без дори да го отвори. Един ден й казах, че така не се прави, писмото може да е било важно. Може някой да е умрял.
— Тя как го прие? — попита Трой.
— Каза ми да си гледам тъпата работа. — Тук Хети бързо се изправи и заприбира чашите. — Наистина трябва да се залавям за работа.
Върна останалите бисквити в тенекиената кутия, което направи Трой нещастен, и занесе чайника в мивката. Барнаби предположи, че съвестта на Хети се е разбунтувала, защото, макар да бе говорила всъщност съвсем малко, се беше разтревожила дали не е казала прекалено много. Дали не е проявила нелоялност към семейство Лорънс. Инспекторът реши засега да я остави на мира. Ако трябваше да разговаря пак с нея, щеше да отиде в дома й, където може би нямаше да има чак такива задръжки. Трой прибра бележника и започна да закопчава сакото си.
— Имате ли представа кога ще се върне госпожа Лорънс?
— Сигурно скоро — отвърна Хети. Беше пуснала чешмата с пълна струя и Барнаби не успя да чуе последните й думи: — Отиде до банката.
Почака да спре водата, за да я попита дали може да разгледа стаята на Карлота.
Настъпи ужасно неловко мълчание. Накрая Хети, без да го гледа в очите, каза:
— Не бих искала да съм неучтива, инспекторе, но не трябва ли да носите… ъъъ, нещо…
— Заповедта за обиск ще бъде готова днес следобед, госпожо Ледърс, но бихме спестили време, ако може да…
— Просто си мисля, ами пасторът не би одобрил.
Ще трябва да го преглътне, помисли си сержант Трой. И секунда-две се забавлява да си представя как Лайънъл дъвче и гълта с мъка, като донякъде се надяваше госпожа Ледърс да не ги пусне. Но тя щеше да го разочарова.
— Той и без това няма да има думата, когато се върнем със заповедта следобед — обясни й Барнаби.
— Ами… ама аз трябва да присъствам — каза Хети и бързо добави: — Без да се обиждате.
— Напротив, държим да присъствате — увери я сержант Трой.
— Ще ни заведете ли? — подкани я Барнаби.
Голямо катерене падна до таванското помещение. Стъпалата между първите две стълбищни площадки бяха широки и ниски, покрити с дебел килим в тъмносиньо и червено с ориенталски мотиви, толкова протрит на места, та му се виждаше основата. Перилата бяха от здраво дъбово дърво и на всяка площадка завършваха в огромни осмоъгълници с изваяни големи жълъди.
— Госпожа Лорънс обичаше да се пързаля по тези перила — каза Хети.
— Госпожа Лорънс ли? — учуди се Трой и объркан се вгледа в широките лъскави перила.
— Като беше малка.
— А — сержантът се почувства глупаво и бързо се заоправдава: — Не знаех, че толкова отдавна работите тук.
— Слагаше възглавница в долния край. Един ден баща й махна възглавницата и тя така се удари.
— Ама нарочно ли я махна?
Хети не отговори.
Барнаби спря на първата площадка да си поеме дъх.
— Сигурно сте започнали веднага след завършване на училище?
— Точно така — каза Хети. — Бях на петнайсет. Всичките ми приятелки ме сметнаха за малоумна, задето дойдох да работя тук. Те отидоха в големи магазини като „Буутс“ и „Уулис“ или в офиси.
— А вие защо не направихте като тях?
— Не обичам големите места, пълни с хора, дето ти висят на главата — разни чужденци, носят се клюки, погаждат си номера. Исках тиха, спокойна работа при добро семейство.
Барнаби отново пое нагоре. Хети го последва, а най-отзад вървеше Трой и любопитно се оглеждаше. Беше изумен колко къщата е препълнена с разни стари неща: потъмнели, загубили цвета си маслени картини, като тези, дето ги показват в музеите, гравирани месингови масички, огромен гонг на стойка с огромна палка, чиято глава бе увита с ленено платно, плюс грамаден препариран крокодил в стъклен сандък. Беше покрит целият с напукана лъскава тъмнокафява кожа. Звярът се усмихваше, показал стотици бляскащи бели зъби.