Барнаби се чудеше дали бе допуснал грешка, като помоли госпожа Ледърс да му покаже стаята на Карлота. Замисли се за предстоящия разговор с Ан Лорънс и започна да му се струва, че може би щеше да е по-добре, ако беше пристигнал със заповед за обиск и влязъл тук, придружен от нея. Тогава щеше да види реакцията й. А докато се движеше из стаята, щеше да наблюдава изражението на лицето й. Топличко, топло, горещо! Хладно, не — студено, още по-студено, ледено, бъррр!
Раздразнен, се отърси от образа. Чисти фантазии. Ако имаше какво да крие, досега сто пъти да се е отървала от него. Може пък изобщо да не й е дошло наум, че полицията ще поиска да види къде е живяла Карлота. А вероятно заради преживяното по време на изключително бурната им раздяла не е искала или просто не е била в състояние да влезе отново в стаята. Да, изглежда по-правдоподобно.
Тежка въздишка и подканващо прочистване на гърлото откъм вратата го върна към настоящето.
— Госпожо Ледърс — каза главният инспектор, — благодаря ви, че бяхте толкова търпелива.
Кимна на Трой и двамата тръгнаха да излизат.
— Не искам да ви притеснявам, инспекторе, но трябва да си продължа работата.
Докато се отдалечаваха от къщата, Трой — баща на едно-единствено дете, момиченце на четири години, три месеца и девет дни — не се стърпя:
— Вие имате дъщеря, сър. Била ли е някога стаята й в такъв вид?
— Имаше подобен период — отвърна Барнаби.
— Котката се беше окотила веднъж там и три седмици не можахме да намерим котенцата.
— Леле майко! — Трой погледна с недоверие към шефа си. Май се усмихваше, ама човек можеше ли да е сигурен. — Преувеличавате. Нали?
— Съвсем малко.
Клонът на банка „Лойдс“ в Костън, където Ан държеше парите си, още разполагаше с директор местен жител и затова отваряше не само всеки работен ден, но и в събота за по три часа сутрин. Ричард Ейнсли притежаваше офис с табела на вратата, указваща неговото име, титла и пост. Имаше си и лъскава дървена табела на бюрото, на която името му бе изписано със златни букви. Ейнсли познаваше Ан отдавна, както впрочем и баща й. Беше се запознал и със съпруга й, когото не харесваше особено. Както Ан бе очаквала, бе готов да й отпусне искания заем, ако заложи къщата. Изненада я високата лихва.
— Подготовката на споразумението няма да отнеме много време. Ако се отбиете, да речем, следващия четвъртък, госпожо Лорънс…
— Трябват ми сега! — Ан разбра, че почти бе изкрещяла, навеждайки се напред над бюрото на директора. — Извинете, господин Ейнсли. — Тя се поизправи на стола си, цялата почервеняла. — Не знам какво… Извинете.
На господин Ейнсли не му се случваше за първи път някой да не успява да контролира емоциите си. Животът на повечето хора се въртеше около парите. И когато им се струваше, че тази опорна точка им се изплъзва, се паникьосваха. Разбираемо. Но той се занимаваше с финансовите дела на Ан Лорънс от смъртта на баща й и беше както изненадан, така и леко обезпокоен, че тя е изпаднала в подобно затруднено положение. Естествено, питаше се и за какво й бяха потрябвали толкова много пари. Едва ли за парник или нова кухня — две от най-често срещаните днес изкушения, заради които се подаваха молби за заеми. Или за ваканция на Бахамите, макар че, като я гледаше в какво състояние е, определено имаше нужда от почивка. Нито едно от тези начинания не би предизвикало такова отчаяние.
— Това са доста пари, Ан. — Реши да не споменава за изтеглянето на хиляда лири от текущата й сметка само преди няколко дни. — За какъв период смяташ, че ще можеш да ги изплатиш?
— О, много бързо. — Ан впи очи в пълничкия нисък мъж зад бюрото, със старателно сресана коса, красиви очила с позлатени рамки и добре поддържани мустаци. Надут като пуяк от съзнанието за собствената си значимост. Надут, превзет, тъп, досаден, дебел плужек. И като си помисли, че преди го харесваше. Дори му беше благодарна за добротата. — Всъщност един човек умря. Трябва да поема разноските по погребението. Но съм спомената в… ъъ… завещанието. Упомената искам да кажа. Така че няма да има никакви… проблеми…
Колкото и да беше загрижен, Ричард Ейнсли реши да сложи край на тъжната история. Не можеше да я слуша как лъже. Предложи й да върне заема след шестмесечен период и щом тя се съгласи, извади формуляр, бързо го попълни и я помоли да подпише. После звънна на главния касиер да уреди плащането.