— Трябват ми в брой, господин Ейнсли.
— В брой ли?
Ан бързо си тръгна от банката, напъхала дълбоко на дъното на дамската си чанта плика с парите, когато се сблъска с Луиз Фейнлайт, току-що изтеглила пари от банкомата.
След автоматично произнесените извинения и неловката размяна на поздрави изведнъж настъпи още по-неловка пауза — не знаеха какво да си кажат. И двете си спомниха последната си среща. Луиз не можеше да забрави как Ан я покани у дома си, а после й се искаше направо да я изгони. Ан пък се сети как й мина през ума, че навярно именно Луиз я изнудва.
И отново си го помисли. Помисли си, стиснала парите до себе си, които направо пареха през меката бежова кожа на чантата й. Съвпадение ли беше срещата им? Или планиран опит да провери дали ще направи каквото й беше наредено в писмото? У Ан изведнъж се надигна необуздано желание. Налудничав подтик открито да излезе срещу Луиз. Да размаха банкнотите в лицето й и да се развика: „Ето ги. Нали това искаш? Нали?“
Отвратена се извърна, мърморейки нещо неясно. Застана пред банкомата, сякаш щеше и тя да тегли пари, и Луиз си тръгна. После Ан забеляза, че зад нея се е оформила малка опашка, хората я зяпаха странно и тя отстъпи встрани. Бузите й пламнаха, едва сдържаше сълзите си и наведе глава да скрие лицето си, преструвайки се, все едно търси нещо в чантата.
Усещаше, че губи разсъдъка си. Събитията от последните няколко дни изведнъж завладяха съзнанието й и го превърнаха в калейдоскоп от изпълващи я със страх ужасни видения и иронични подмятания. С подозрение се втренчи в хората, минаващи покрай нея по улицата. Те извръщаха глави, като се правеха, че не забелязват нищо особено и изобщо не се интересуват от шепота, но Ан знаеше: всички тайно й се смеят.
Малко след странната среща с Ан пред банката Луиз отново видя съседката си. Вече излизаше от Костън с колата си, когато я забеляза неуверено да пресича. Първата й мисъл бе да спре и да й предложи да я откара до Фърни Басет. Дори махна крака си от педала на газта и започна да спира. Ан обаче изглеждаше доста необикновено. С едната ръка беше събрала реверите на палтото си и ги стискаше, сякаш вървеше сред виелица, а денят бе доста приятен. Другата ръка неспокойно се движеше пред устата й, като пърхаща птица. Въпреки това Луиз забеляза как устните й мърдаха. Освен това бе свъсила вежди и главата й се тресеше.
Луиз я подмина. Имаше си достатъчно свои проблеми, които с главоломна бързина все повече се усложняваха. Не беше моментът да се опитва да помага на човек, който не само очевидно е обезумял, но на всичкото отгоре дори не я харесва — Луиз вече бе убедена: Ан не я харесва.
Не бе очаквала, че ще й се наложи да идва в Костън, особено пък и в пазарен ден, а да няма и пари в наличност. От самото начало Луиз бе настояла да си делят разходите в къщата, сметките за домакинството да плаща една седмица тя, една седмица брат й. Тази седмица беше неин ред. Доста неща бяха се свършили, щяха да й трябват повече пари и понеже с Вал отново бяха закрепили предпазливи приятелски отношения, го помоли да й услужи. Той отвърна, че нямал никакви. Без да се замисля, искрено озадачена, Луиз каза: „Но нали онзи ден ходи в банката?“ Спомни си, че бе вдигнала бланката за теглене на пари от пода в кухнята, за да я хвърли в кошчето за боклук, и бе забелязала сумата — четиристотин лири.
Само за секунди атмосферата се промени — натежа от гняв и възмущение.
— Вече започва да ми идва наистина до гуша! — Валънтайн сякаш изстрелваше всяка дума.
— От какво?
— От теб. И непрестанните ти тъпи забележки.
— Аз не исках да…
— Твой ред е да плащаш за храната. Нали така?
— Все едно не съм ти искала. Отивам до града.
— Ако не искаш да плащаш, когато ти е ред…
— Защо говориш глупости — сега и тя повиши тон. — Винаги си плащам, когато ми е ред, от момента, в който дойдох да живея тук, и ти го знаеш.
— Така ли?
— Къде другаде мислиш, че ми се стопяват спестяванията? — още докато говореше, Луиз изведнъж разбра какво бе станало с четиристотинте дири на Валънтайн. Болката от неочакваното прозрение се изписа на лицето й и нямаше как да остане незабелязана за брат й.
Помежду им легна страшна тишина.
— До гуша ми дойдоха тези разправии. Трябва да работя — заяви Вал, демонстративно й обърна гръб и тръгна към стълбите. — Сериозно ти говоря, Лу. Повече няма да търпя това.