Луиз се разтрепери от възмущение и гняв, трябваше да излезе. Отиде в градината и седна край езерцето. Какво щеше да прави сега?
Гневът от несправедливите думи на брат й вече се бе изпарил. На негово място нахлуха спомени от детството. Валънтайн беше любимецът на родителите им, но рядко се възползваше от предимството си. Още от много малък бе почувствал колко нечестно е спрямо Луиз и постоянно се опитваше да наклони везните в нейна полза, като хвалеше рисунките, направени от сестра му в училище, които майка им едва поглеждаше; помагаше й с домашните, убеждаваше баща им да я вземат на риболов. За петия й рожден ден направи дървена кутийка, украсена с нарисувани морски звезди и тюленчета, която тя и до днес пазеше като скъп спомен. А най-хубавото от всичко бе, че винаги успяваше да я разсмее.
Последният спомен я изпълни с дълбока скръб и тя заплака. Дълго рони сълзи с отворени очи, без да ги бърше, както плачеха децата. В краката й златистите шарани, чиито проблясващи тела ясно се виждаха в тъмната вода, бавно плуваха насам-натам. Привличаха погледа й и й действаха хипнотизиращо. Постепенно строгата подредба на градината започна да успокоява чувствата й. Сълзите й вече не течеха безспир, а идваха на пристъпи, докато постепенно пресъхнаха и от бурните емоции остана само тъжно подсмърчане. Пулсът й стана по-равномерен. Поседя край езерцето още половин час и се поуспокои.
Какво щеше да прави сега? Очевидно Валънтайн беше много нещастен, а това означаваше, че и Луиз е нещастна. Ако той не я искаше в къщата си, как можеше да остане тук? Рязката промяна у него сигурно беше временна — дори не смееше да си помисли обратното — и когато изчезне, щеше да се почувства много самотен. Можеше да се премести някъде наблизо, в някое от съседните села. Имаше средства да си позволи да наеме къщичка или апартамент.
Обзе я гняв, като се сети за човека, виновен за разрива и окаяното състояние на брат й. Преди да се появи Джекс, бяха доволни от порядъчния и приятен живот, който водеха. После гневът се стопи и тя започна да изпитва страх, сякаш над нея бе надвиснала смъртна заплаха.
Главен инспектор Барнаби и сержант Трой се наслаждаваха на чудесен обяд в „Ред Лайън“ — пържола и пудинг с бъбречета, гарнирани с пухкаво картофено пюре и зелен грах. Десертът им от пандишпан, консервирана плодова салата и малиново сладко носеше величественото название „Малиново-кайсиев десерт Павлова“.
— Да знаеш нещо за Павлова? — попита главният инспектор, докато махаше мръсен пепелник от маса край прозореца.
— Знам, че получаваш нещо твърде малко за три лири.
— Една от най-великите балерини на света.
— Така ли? — рече Трой и хвана приборите си.
— Известна е с изпълнението си на умиращ лебед.
— Звучи добре — отбеляза учтиво Трой.
— Разправят, че хората, видели го веднъж, се променят за цял живот. — Барнаби отпи малко от силния си руски чай — беше великолепен. — И го е играла до последния ден от живота си.
— Тези бъбреци защо винаги скърцат, като ги режеш? — попита сержант Трой, докато внимателно разрязваше пудинга си.
Барнаби не се беше представял на бара и бе облечен в обикновен, тъмносин костюм, с обикновена вратовръзка и лъснати черни обувки, но беше наясно: хората са се сетили, че е полицай. И то не само защото вече са го виждали из селото да разпитва съселяните им.
Понякога Барнаби си мислеше, че е белязан като библейския Каин. Невидим за него самия белег крещеше на околния свят: „Този човек е полицай.“ Изобщо не преувеличаваше. Веднъж с Джойс обядваха в ресторант, в който не бяха ходили преди. Както си ядяха раците, управителят дойде да им каже, че има малък проблем с някакъв пияница, който не искал да си плати сметката, та какво щял да ги посъветва Барнаби?
В „Ред Лайън“ не ги наблюдаваха тайно и любопитно по начина, по който хората решаваха да се правят как не забелязват известна личност, попаднала в полезрението им. Изобщо не бяха впечатлени, дори не бяха заинтригувани. Всяко чудо за три дни.
— Много са бързи с разпитите от къща на къща — обади се сержант Трой, току-що наченал малиновия си десерт, и кимна усмихнат към вратата. — Нашите две дръвчета.
Униформени полицаи от екипа на Барнаби бяха влезли в кръчмата и говореха със собственика и с двама от местните жители. Трой забеляза с раздразнение, че кръчмарят предлага на униформените питие, което те отказаха. Както и трябваше.
— И ти някога беше един от тях.