Трой продължи да обира трохите от чинията си, без да отговори. Предпочиташе да не си спомня безславната част от бляскавата си кариера. Шефът го подкани да си допие питието и той изгълта безалкохолната бира. Облече елегантното си олекотено яке.
Докато вървеше към изхода, забеляза две много привлекателни жени на бара. Униформените полицаи разговаряха с тях и се смееха. Единият улови погледа на Трой. Сержантът леко мръдна с глава, за да им напомни да си хващат пътя, ако са си свършили работата. Полицаят го погледна озадачен, но стана, благодари на собственика за съдействието и си тръгна.
— Защо е този ликуващ кикот?
„Ликуващ кикот“. Откъде ги намираше тези? Реши да погледне в „Тълковния речник“, като се прибере вкъщи. „Ликуващ кикот“. Колкото повече си го повтаряш, толкова по-странно звучи.
— Ще ходите ли при госпожа Лорънс сега, сър?
Барнаби измърмори нещо неразбрано. Отвътре му вреше и кипеше, защото беше бесен на себе си. През целия обяд все повече и повече се убеждаваше колко е бил прав, когато в стаята на Карлота му хрумна, че може би е трябвало да изчака завръщането на госпожа Лорънс, за да види обстановката в нейно присъствие.
Сега пък си даде сметка за още една допусната грешка. Трябваше да остане пред къщата на Ан Лорънс и да я чака, ако се наложи и цял ден, но да я разпита, преди да е успяла да разбере от Хети Ледърс защо са идвали полицаите у тях. Вече бе загубил едно от най-ценните оръжия от арсенала на следователя — изненадата.
Оказа се обаче, че не беше прав. Хети и Кенди бяха напуснали къщата малко преди дванайсет, тъй като Евадни Плийт бе дошла да ги вземе и да ги закара до ветеринаря. Ан се бе върнала едва час по-късно и не знаеше нищо за предишното му посещение. Въпреки това главният инспектор беше прав да се тревожи, макар и по друга причина.
Колата на Лайънъл Лорънс беше паркирана в алеята, а в апартамента над гаража светеше. Барнаби реши първо да се заеме със семейство Лорънс, защото му се виждаше по-вероятно да успее да измъкне информация, която да му е от полза при разговора с Джекс, отколкото обратното.
Трой отново дръпна старомодния звънец. Боята на входната врата изглеждаше още по-олющена, ако това беше възможно. В долната част направо висеше къдрава лентичка, отделила се от дървото.
Самият Лайънъл Лорънс отвори вратата. Погледна ги с недоумение, сякаш беше сигурен, че ги е виждал и преди, но не можеше да се сети къде. Побелялата му коса бе малко по-сресана, отколкото последния път, но за сметка на това беше с ужасно шарен, много дълъг, ръчно плетен шал, разръфан не само по краищата, но и по-навътре.
— Главен инспектор Барнаби.
— Сержант Трой.
— Хм — каза Лайънъл, обърна се и бързо закрачи навътре в къщата. Краищата на цепнатия му отзад от кръста до земята халат силно плющяха и проблясваха с лъскавия си черен хастар.
Понеже остави вратата отворена, полицаите го последваха и се озоваха в кабинета му. Ан Лорънс седеше на бледосин фотьойл до прозореца. Много тиха и спокойна. Някак неестествено, помисли си Барнаби. Видя я как свъси напрегнато вежди, опитвайки се да си спомни кои бяха те. Инспекторът за момент си помисли дали не е пияна.
— Открихте ли нещо? — попита Лайънъл Лорънс. — Има ли новини за Карлота?
Тоя тип се интересува само от своите приоритети. Сержант Трой извади бележника си и раздразнен се втренчи в рошавия пастор. Ние разследваме убийство, а той… После се сети, че убийствата може да се окажат две, ако момичето наистина се е удавило, и тази мисъл го накара да укроти поне малко нетърпението си.
— Възможно е — каза Барнаби.
— О! Чу ли, скъпа? — усмихна се Лайънъл на жена си, която бавно и изключително внимателно извъртя глава към тях. — Има новини за Карлота.
— Карлота. Колко хубаво — говореше бавно, сковано и неестествено отделяше всяка дума. Последва дълга пауза. — Чудесно.
Ан с усилие държеше на фокус трите фигури в стаята. Сами по себе си образите изглеждаха стабилни, но сякаш се движиха по невъобразим начин. Нарастваха, все едно идваха напред, после се отдалечаваха, като в сън. Шасовете им леко ехтяха.
Беше чула лекарят да казва на Лайънъл, че може да е малко дезориентирана отначало. Беше й бил инжекция и й бе предписал да пие хапчета по три пъти на ден. Бяха успокоителни и определено действаха. През живота си не се бе чувствала така спокойна. Толкова бе спокойна, че с удоволствие би изпаднала в безсъзнание завинаги.
Джекс беше забелязал съпругата на работодателя си, докато караше Лайънъл към дома. Ан вървеше в кръг около стоянката за таксита пред Костънската библиотека, отпуснала глава, която се клатеше като на счупена кукла. Лайънъл изскочи от колата и изтича при нея. Ан се хвърли на врата му и започна да пищи. Джекс му беше помогнал да я приберат в колата и веднага я бяха откарали при лекар.