— Жена ви не е ли добре, господин Лорънс? — попита Барнаби.
— Ан ли? — отвърна Лайънъл, като че ли имаше и други жени. — Просто малко неразположение. Кажете ми…
— Надявах се да разговарям с нея за деня, в който е изчезнала Карлота.
Карлота… в съзнанието на Ан нещо изплува на повърхността. Тъничка бяла форма. Човешка ръка. Изви се нагоре, наполовина осветена от лунната светлина, после потъна без следа.
— Госпожо Лорънс, спомняте ли си какво се случи, преди тя да си тръгне? Май е имало спор.
Безнадеждно. Бяха й дали нещо доста силно. Барнаби си помисли, че някой е избрал идеалния момент да я натъпче с това, за да му попречи да разговаря с нея, но после си каза да не става мелодраматичен. Никой в „Одд Ректъри“ не знаеше за възстановеното в полицията писмо на изнудвана. Не подозираха и за новата посока, в която бе поело следствието. Затова съсредоточи вниманието си върху Лайънъл Лорънс.
— Вие бихте ли могли да добавите някакви подробности, сър?
— Боя се, че не. Вечерта, когато се е случило, бях на среща до късно. Като се върнах, Ан спеше. Как е могла да си легне, след като бедното дете… — Лайънъл тъжно поклати глава при мисълта, че жена му е могла така коравосърдечно да пренебрегне дълга си. — Лисиците имат дупки, а птиците във въздуха…
— Но на другия ден сигурно сте обсъждали случая с нея?
На лицето на Лайънъл се изписа упорство. Главният инспектор само повдигна въпросително вежди и зачака. Трой, седнал с бележника си на маса за игра на карти, вдъхна с удоволствие приятния аромат на пчелен восък. И също зачака.
Старчето нямаше равен в чакането. Веднъж издържа почти десет минути. Трой, с търпение като на двегодишно дете, го попита как го постига. Барнаби обясни, че просто се изключва. Естествено, човек трябваше да гледа другия в очите и да стои в напрегната, понякога дори малко заплашителна поза, но извън това умът ти можеше да се занимава, с каквото си поиска. Беше установил как едно от най-полезните занимания на ума му в подобни случаи беше да си изброява предстоящите задачи в градината през уикенда.
Горкият Лорънс изобщо не беше от класата на Барнаби. Не успя да издържи десет секунди, да не говорим за десет минути.
— Изглежда, Ан е помислила, че Карлота е взела назаем нейни обеци. Попитала момичето очевидно не особено тактично. Естествено, Карлота се изплашила…
— Не разбирам защо ще се плаши — намеси се сержант Трой. — Ако не ги е взела…
— Вие нищо не разбирате — извика преподобният Лорънс. — За човек с нейното минало всяко несправедливо обвинение е изключително травматизиращо.
— Значи според вас е било несправедливо, така ли, господин Лорънс? — попита Барнаби.
— Сигурен съм — отсече Лорънс съвсем не по християнски, изпълнен със съзнанието за собствената си непогрешимост. — Ан е пословично нехайна. Хората, които никога не са живели в нужда, са такива.
— Все пак се случват такива неща — каза Трой, на когото му дожаля за горката госпожа Лорънс. Бе възнаграден с невярващ поглед, който му даде десет от десет възможни точки за чувствителност, плюс бонус точки за проявена нежна любеща загриженост.
— Бихте ли ни разказали нещо за нейното минало, господин Лорънс? — попита главният инспектор.
— Всичко е записано в досието й в агенция „Каритас“.
— Да, ще говорим и с тях. Но сега разговарям с вас.
Преподобният изглеждаше доста изненадан от внезапната твърдост в гласа на следователя.
— Не разбирам как ровенето в нейното минало ще ви помогне да я намерите — примигна той колебливо. — Тук всеки идва чист.
— Казаха ми, че често е получавала писма по въздушната поща.
— О, съмнявам се — усмихна се Лорънс снизходително.
— Но май ги е хвърляла, без да ги отваря — добави сержант Трой.
— Кой, боже мой, ви разправя подобни истории? — Списъкът на евентуалните заподозрени не беше дълъг и той бързо се ориентира. — Изненадан съм, инспекторе, че вземате на сериозно клюките на прислугата.
Това предизвика реакция откъм синия фотьойл. Ан Лорънс нададе сподавен вик и опита да се надигне. Сетне направи усилие да каже нещо, но езикът й се бе сковал и едва го движеше: