— Знаеш ли защо е ходила в Костън?
— Не.
Едва доловимо колебание. Знаеше и не искаше да им каже. Добре. Миниатюрен напредък. Барнаби замълча, обмисляйки дали да опита да се възползва от колебанието, или да си го запази за друг път. Реши да изчака, забелязвайки с известно задоволство как по делото на Джексън вече бяха избили капчици пот.
Веднага изцяло смени темата.
— Допреди няколко дни тук е живяло и едно младо момиче.
— Да.
— Що за човек беше?
— Карлота ли? Задръстена кучка.
— Значи не мелехте брашно, а? — обади се сержант Трой.
— Мислеше се за нещо повече от мен. И тя е никой, прав ли съм? Дошла оттам, откъдето и аз.
— Отказала ти е, признай си — предположи Барнаби.
— Изобщо не съм й давал такава възможност!
— И това те ядоса?
Джексън беше отговорил на насмешливата забележка, без да се замисли, и сега трябваше да мине в отбрана.
— Не съм я свалял въобще — обясни той предпазливо. — Казах ви. Не беше мой тип.
— Знаеш ли защо избяга?
— Не.
— Лорънс никога ли не е говорил за това с теб?
— Не е моя работа, нали така?
— Ами госпожа Лорънс?
— О, моля ви се.
— Да, разбира се. — Трой щракна леко с пръсти, сякаш току-що се е сетил. — Тя ти забрани да влизаш в къщата. Нали така?
— Дрън-дрън! — Джексън нацупено се извърна настрани и задъвка вътрешната страна на дясната си буза.
— Може изобщо да не е бягала — вметна Барнаби.
— Как така?
— Получихме съобщение — сержант Трой пое щафетата — горе-долу по същото време, когато се предполага да си е отишла, че някой е паднал в реката.
— Не може да е била Карлота — Джексън се засмяла първи път. — Прекалено е хитра. Все гледа да се уреди.
Виж ти кой го казва, помисли си Трой.
— Паднал сам — продължи той — или пък блъснат от някой друг.
— Е, не съм аз. Аз бях в Костън въпросната вечер. Лайънъл беше на събрание и чаках да го закарам вкъщи.
— Така ли било?
— Чист съм като пресен сняг, казвам ви.
Барнаби си спомни как майка му казваше това, когато беше малък. „Чист като прясна лапавица“. Разказът на Джексън не беше никак обезсърчителен. Докато се мотае и чака събранието да свърши, спокойно е могъл да отскочи до Фърни Басет, което беше на не повече от двайсет и пет минути с кола, дори по-малко, ако натиснеш педала. Нямаше алиби и за престъплението, което безусловно е било извършено. Убийството на Чарли Ледърс.
Барнаби се изправи, а след него и малко разочарованият Трой. Почти на вратата главният инспектор се обърна с една от неговите физиономии, на която пишеше: „Боже, за малко да забравя!“ После неизменно следваше: „А между другото…“ Трой се дразнеше от този номер. Пълна тъпотия — не можеше да заблуди и малко дете.
— А между другото…
— Не си тръгвате, нали? — отбеляза Джексън. — Тъкмо щях да правя чай — добави и злобно се изсмя.
— Малка новина за господин Ледърс. — Барнаби мина в атака.
— За Чарли ли? — попита Джексън с отсъстващ поглед. Все едно се бе отнесъл на километри. — Вече имате заподозрян, инспекторе?
Не може да му се отрече на копелето, помисли си сержант Трой, наглостта му просто няма граници.
— Всъщност започвам да подозирам теб, Терънс.
— Мен?
— Теб изнудваше, нали?
Краткото изречение коренно промени атмосферата. Двамата наблюдаваха как Джексън полага огромно усилие да запази спокойствие и концентрация. Усилие, което пролича в подскачащия на слепоочието му нерв и стиснатите мускули на ченето.
— Това е лъжа.
— Имаме основания да смятаме, че е истина.
— О, да. Големи основания — тук аз съм единственият с досие. Единственият способен да го направи. Единственият, когото можете да набедите, защото съм уязвим. — Джексън явно бързо се съвземаше. Изглеждаше толкова уязвим, колкото африканската усойница. Спокойно тръгна към кухнята и викна през рамо:
— Върнете се, когато наистина разберете нещо.
Барнаби бързо протегна ръка към Трой и почти го извлече от апартамента. Като пресичаха алеята, инспекторът зърна стреснатото лице на преподобния Лорънс през прозореца на трапезарията и ускори крачка.
— Може ли да кажа нещо, сър?
— Разбира се, че можеш „да кажеш нещо“, Трой. Да не мислиш, че сме в Щази?