— Не е критика…
— Добре. Разбрах, ще е критика, но се надявам да оцелея.
— Просто се чудех дали беше добре да казваме на Джексън, ами… за изнудването. Имам предвид, сега ще е нащрек, а ние все още не можем да го обвиним в нищо.
— Исках да му го кажа, преди да го чуе от някой друг, за да видя реакцията му.
— А тя си заслужаваше.
— Наистина. Не знам точно какво става, но съм сигурен: каквото и да е, той е вътре чак до мръсните си уши.
Вече почти се смрачаваше, когато двамата поеха към паркинга на „Ред Лайън“. Докато вървяха, изведнъж пред тях се появи нещо странно. Барнаби спря и се вгледа през падащата лека вечерна мъгла.
— Какво е това, по дяволите?
— Не виждам добре — примижа Трой, свъсил силно вежди. — Мили боже!
В далечината странни размазани очертания ту се приближаваха, ту се отдалечаваха, местеха се наляво-надясно. Чуваха се необичайни тихи звуци и по-силни викове и всичко сякаш бе кацнало на вълни от прииждаща пяна. Постепенно тайнственото видение идваше все по-близо.
— Ако бяхме в пустинята — подхвърли инспектор Барнаби, — това щеше да е Омар Шариф.
Но не беше Омар Шариф, а жена. Ниска, пълничка, на средна възраст, с причудливи широки панталони, яркочервено кадифено пончо и мъжка мека шапка с паунови пера на периферията. Това, което им бе заприличало на пяна, се оказа глутница бежови пекинези, които буйстваха, докато жената се представяше на полицаите.
— Евадни Плийт, добър ден. Вие не сте ли инспекторът на Хети?
— Добър ден — отвърна Барнаби и си каза името.
— А аз съм сержант Трой — представи се сержантът, вече очарован от кученцата, макар дребосъците да се държаха доста налудничаво.
— Чух, че обикаляте наоколо. Исках само да ви кажа, ако мога с нещо да ви помогна, с каквото и да е, само ми се обадете. — Кръглото й розово лице бе безкрайно искрено. На устните й грееше мила усмивка, която нямаше нищо общо с ежедневно разменяните подобия на усмивки, дето едва личаха на устните, а да не говорим за очите. Тя се усмихваше като дете, възторжено, без никакви задни мисли, напълно уверена, че ще й отвърнат със същата усмивка.
— Живея в Малбъри Котидж. Ей там, до „Олд Ректъри“.
— Разбирам. — Барнаби хвърли поглед на красивата къщичка. — Не идваха ли вече при вас?
— О, идваха. Един особено старателен, макар и малко суетен младеж. — Беше забелязала как полицай Филипс стой намръщен пред портата й и сума време чисти полепналите по униформата си косми и бежови пухчета. — Споделих с него предположенията си, но не съм сигурна дали успя истински да оцени широтата на познанията и опита ми.
— В някаква специална област ли? — попита учтиво Трой.
— В областта на личните взаимоотношения — отговори Евадни, грейнала в широка усмивка. — Водовъртежите, приливите и отливите в емоциите, бушуващи в човешкото сърце. Не се ли сблъсквате именно с това в края на всичките си разследвания?
По време на разговора пекинезите не спираха да се дърпат, а заедно с каишките си повличаха и Евадни, която едва удържаше шапката с пера на главата си.
— Няма да забравя какво ми казахте, госпожице Плийт — измърмори Барнаби. — Сега, ако няма друго…
— Засега няма. Но ако се появи нещо конкретно, за което ще ви трябва помощ, просто ме попитайте. Кажете довиждане на добрите полицаи — нареди на кученцата Евадни.
Макар да не бяха преставали и за миг да лаят, животинчетата удвоиха усилията си, като заджавкаха, заподскачаха и затопуркаха още по-оживено, оплитайки поводите си.
— Как се казват? — отплесна се сержант Трой и чу едно раздразнено изръмжаване някъде около лявото си ухо.
— Пиърс, Дидо, Блосъм, Мазепа — не прави така, скъпа. Това е Перо, а онзи най-отзад е Кенет — тя сочеше към мъничка бяла хризантема, която скимтеше и скачаше нагоре-надолу.
Трой трябваше да се затича, за да догони шефа си.
— Ей, ама бързо ходите, сър.
— Особено когато искам да се махна от нещо. — Барнаби стигна до колата с чувство на облекчение. — Как успява да си чуе мислите тази жена?
— Те просто се опитваха да бъдат любезни.
Барнаби го погледна с изпепеляващ поглед. Влязоха в колата. Трой завъртя ключа и се опита да измисли помирителна реплика, за да разведри пътуването до къщи.
— Ама че необичайно име — Евадни Плийт.
— Така ли ти се струва? — Барнаби можеше да си позволи да звучи надменно. В тавата му се завъртя един случай от преди години, когато с Джойс бяха отишли на гости на брат й в Америка. Колин беше учител на разменни начала в Калифорния и живееше под наем в апартамент, чиято собственичка се казваше Зорест Милчмън. Ей това вече е странно име.