Ан имаше чувството, че изплува от дълбините на океана. Плуваше, с мъка плуваше през тъмните слоеве на замъгленото си съзнание, докато накрая успя да накара подутите си клепачи да се повдигнат. Наоколо цареше полумрак. За миг, както лежеше на възглавницата, се загледа в неясните очертания на тежките мебели. Всичко й изглеждаше напълно непознато. После се опита да повдигне главата си, но беше грешка.
— Ааа… — Пареща болка прониза черепа й някъде зад очните ябълки. Дъхът й спря от връхлетелия шок и тя затвори очи, чакайки да премине. После, като внимаваше да не мърда главата си, Ан се подпря на дюшека и бавно заповдига тялото си нагоре, докато се облегна на таблата на леглото. Отпусна се и замря неподвижна.
Прахосмукачката вече бе спряла. Някой много тихо почука на вратата. Хети Ледърс надникна в стаята и предпазливо влезе.
— Слава богу. Мислех, че никога няма да се събудите — каза тя, отиде до прозореца и дръпна завесите. Сива матова светлина бавно пропълзя в стаята.
— Не пали лампата!
— Няма, няма. — Хети седна в края на леглото и хвана ръката на Ан. — Боже мой, госпожо Лорънс, какво ви се е случило?
— Аз… не знам.
— Казах да не вземате две от тия таблетки наведнъж. Казах му.
— Какво?
— Снощи. Когато си легнахте.
— Но… ти не идваш… — Ан пое дълбоко дъх, направи усилие да довърши изречението, но не успя.
— Вечер ли? Не идвам. Ама той ми се обади снощи в девет да ме пита какво да вечеря — гласът на Хети потрепери при спомена за възмущението, което бе изпитала при обаждането. Сякаш не можеше да си отвори консервирана супа и да си направи сандвич. — Затова си помислих, че ще е най-добре да дойда отново тази сутрин, защото иначе можеше да останете без залък хляб целия ден.
— Кой ти се обади?
— Как кой? — зяпна удивена Хети. — Ами господин Лорънс, разбира се.
— А…
— Трябваше да помоля съседката да остане с Кенди. Нямаше да дойда, ако той не беше казал, че сте болна.
— Да. — Бузите на Ан пламнаха, когато в съзнанието й заизскачаха ярки сцени, като отделни кадри на пръв поглед без никаква връзка помежду си. Обезумяла жена, която се бори, но е хваната и напъхана в някаква кола. Същата жена плаче и отблъсква някакъв мъж, който се опитва да я успокои, после пак тя се бори с друга жена в престилка на медицинска сестра, която се опитва да й хване ръката. Сетне сцената престана да подскача, но някак се отдалечи, все едно я гледаше през обратната страна на бинокъл. Накрая жената седеше в смътно позната обстановка, но не можеше да се сети точно къде, като в стая от някакъв сън. Беше пълно с големи, но странно нереални мебели. Поднасяше чай към устните си, но го разливаше по себе си.
— Не мога да стоя тук! — рязко мръдна Ан и изведнъж й се повдигна. Бързо сложи ръка на устата си.
— Какво искате да кажете, госпожо Лорънс? Къде искате да ходите?
— Нне… не знам.
— Опитайте да си починете. Долу всичко е наред, няма за какво да се тревожите. — Хети стана от леглото. — Всичко върви по мед и масло. Сега да ви направя ли един хубав горещ чай?
— Лошо ми е.
— Слушайте. — Хети се поколеба. — Може да не е моя работа, но тия транкилатори не понасят на всеки. На ваше място щях да ги изхвърля през прозореца.
Ан пак се отпусна в леглото и полегна на възглавницата си. Лежеше по гръб, вперила поглед в една точка на тавана, и полека-лека престана да й се гади. Започна да се чувства по-добре. Малко по-силна. Но само телом.
В ума й все още беше пъпна каша от объркани звуци, картини и впечатления, сякаш без никакъв смисъл. После един-единствен лъч светлина прониза заплетената бъркотия и Ан разбра, че жената в онзи странен сън беше самата тя.
Колкото и тревожно да бе прозрението — беше се изложила на публично място, насила е била натикана в колата на мъжа си и е била подложена на лечение в лекарски кабинет, — все пак беше и успокояващо. Паметта й не я беше излъгала и умът й явно не беше сериозно разстроен.
Но как въобще се беше докарала до това състояние? Опита да се съсредоточи. Преди да я открият и да я вкарат в колата, беше срещнала някого — Луиз Фейнлайт! И имаше нещо неприятно около това — не, тя се бе държала неприятно. Луиз се бе държала мило по съвсем нормален начин. Въпреки това бе съзряла в нея заплаха. Защо?