Ан леко мръдна глава — сякаш бе омотана с бодлива тел. Удари се с длан по челото и се намръщи. Костън. Пазарът. Луиз край банкомата. А тя самата излиза от сграда. Банката. Какво е правила в…
О, боже! Всичко се върна като гибелен порой в съзнанието й. Бързо седна в леглото, почти задъхана от вълнение и страх, спусна краката си на пода и се пресегна за чантата си. Пликът беше още там. Отвори го, извади хванатите с ластичета пачки банкноти и ги зяпна с отворена уста. „Пет бона този път убиецо утре на същото място по същото време.“
В полунощ — „по същото време“ — тя е била в безсъзнание в леглото, упоена с лекарства. Той не е могъл да го знае. Сигурно си е помислил, че е решила да не му играе по свирката. И какво щеше да предприеме сега? Да й изпрати още едно писмо? Да й се обади да я заплашва? Дали все пак довечера да не занесе парите в Картърс Ууд и да ги остави в кошчето за боклук?
Ами ако той не отиде? Всеки можеше да ги намери. Или пък ще почистят кошчето и парите ще изчезнат. Ан си припомни унизителния разговор с директора на банката. Не би могла да понесе още една такава среща.
В другия край на стаята върху стар орехов скрин стоеше голяма снимка на баща й в сребърна рамка. Как й се искаше да е още жив. Той никога не би допуснал някакви изнудвани да си разиграват коня безнаказано. Представи си го как, без да трепне, се изправя срещу нейния мъчител, който и да е, размахва тежкия си ясенов бастун и ругае безспир с цялата величественост на своя гняв.
Би било глупаво, призна си Ан. Не става въпрос за минаващ скитник или безделник, за да го стреснеш с авторитета си. Имаше си работа с човек, който притежаваше тъмна сила и нямаше да е лесно да се излезе наглава с нея. Ан беше безпомощна.
Именно осъзнаването на собствената й слабост постепенно взе връх и тя за първи път усети как в нея се надига възмущение и бързо прераства в стоплящ кръвта й гняв.
Това ли й бе писано? Да седи смирена и трепереща, да чака наставления като някоя смотана викторианска слугиня и веднага да търчи да изпълнява каквото й се каже; постепенно да се лишава от скъпоценното си имущество, за да задоволява чудовищната алчност на някакъв си непознат. Не можеше да се примири. И нямаше да се примири.
Но каква беше другата възможност? За първи път седна и се замисли, не обезумяла от паника, а спокойно и сериозно, какво би станало, ако не плати.
Той щеше да каже на полицията. Анонимно обаждане, което нямаше да го изложи на никакъв риск. Те щяха да дойдат и да й задават въпроси. Тя не можеше да лъже, нито да се държи безочливо. Беше против природата й и всичко, на което я бяха учили да вярва. Значи щеше да им каже истината.
Какви щяха да бъдат последствията? Щяха ли да я арестуват? Сигурно. Да я разпитват? Сто процента. Това щеше да съсипе съпруга й, а на селото щеше да даде богата храна за клюки. Но все пак ще отшуми, а що се отнася до Лайънъл, Ан с изненада откри, че съвсем не бе чак толкова загрижела как ще се чувства мъжът й. В края на краищата години наред бе тичал да спасява разни, изпаднали в беда, значи би трябвало да може да се справи с подобен проблем, макар и свързан пряко със семейството му.
Ан започна отново да си припомня всички ужасни събития от самото начало, все едно вече беше на разпит. Изчезналите обици, яростната реакция на Карлота и бягството й, боричкането на моста. Страшният миг, когато момичето падна. Собственото й безумно търчане по брега на реката. Обаждането в участъка.
Нямаше как полицията да не разбере, че тя не е човек, който би наранил някого нарочно. А Карлота беше… Ан се сви само при мисълта за думата, неспособна да я изрече дори наум. Момичето не беше намерено. Може да е изпълзяла на брега, навярно още докато Ан я е викала. Онази нощ луната светеше ярко, но имаше тъмни места, където би могла да се е скрила.
Беше злополука. Това беше истината и те трябваше да й повярват. Щеше да върне парите в банката, а изнудвачът да прави каквото си ще.
С натежало сърце и мрачно настроение след поредната безсънна нощ Луиз се обличаше в стаята си. Не беше виждала брат си, откакто се скараха в петък вечерта. На другия ден беше излязъл, преди тя да стане, и й бе оставил бележка, че отива в Лондон. Чу го да се прибира към три през нощта, изобщо не беше мигвала. Обикновено го чакаше да се върне, за да си поговорят, искаше да знае как е минал денят му. Снощи се поколеба, изплаши се, че той ще изтълкува зле любопитството й и ще се ядоса.