Трой вече го чакаше пред вратата, захапал един „Туикс“, и се опитваше да изглежда спокоен и съсредоточен. Беше решил да използва карамелизирани десерти за заместител на цигарите и си мислеше, че доста добре му действат, само дето още не беше отказал цигарите.
Барнаби подреди документите си, като тупна листовете в масата, за да изравнят краищата си, и ги пъхна в папка. Погледът му попадна на неуморните челюсти на сержанта и инспекторът се намръщи.
— Никога ли не спираш да ядеш? — Толкова се дразнеше — каквото и колкото да ядеше Трой, никога не наддаваше и грам.
— Естествено, спирам — солна се Трой сърдит. Все ще го заяде за едно или друго. И то от сутринта. Какво ли щеше да е към шест вечерта?
— Кога ли, та не мога да си представя?
— Когато спя. И когато…
— Спести ми ужасните подробности от интимния си живот, сержанте.
Трой замълча многозначително. Щеше да каже: „Когато чета приказки на Талиса Лийн“. Смачка опаковката на шоколаденото блокче на топка и я изстреля в кошчето за боклук.
Като си помисли за дъщеря си, се сети за странния израз на шефа си — „ликуващ кикот“. Наистина си направи труда да го потърси в речника на Талиса Лийн и установи, че означава „тържествуващ смях“. Доста глупаво, реши Трой. Не можеше ли да каже „какво се хилиш“, ами… Да живее книжовният език.
Всички в зала 419 бяха стегнати и съсредоточени, отворили бележниците си, пръснали наоколо различни разпечатки. Само инспектор Картър изглеждаше смачкан, сякаш не си беше лягал тая нощ, и доста нещастен. Барнаби реши да започне точно от него.
— Всъщност нищо, сър — отговори Картър, когато главният инспектор го попита какво е успял да научи. — Проведохме особено старателно разпитите от къща на къща и в трите села, вечерта се върнахме, за да говорим с хората, които през деня бяха на работа.
— И с ония в кръчмата?
— О, да. Никой не е чул никакви разправии миналата неделя вечер. Всички били вкъщи, със спуснати завеси, гледали телевизия. Само едно лице, някой си господин… ъъъ… Гери Ловат разхождал хрътката си Констанца на неколкостотин метра от бента в единайсет без петнайсет и също нищо не чул.
— Доста изненадващо — отбеляза Барнаби.
— Имаше една жена…
— Да, ще стигна и до теб, Филипс. Много ти благодаря.
— Извинете, инспекторе.
— Давай, като си почнал.
Адамовата ябълка на полицай Филипс подскочи изнервено. Той се изчерви и сержант Бриърли го дари с мила, окуражаваща усмивка. Трой, изпаднал в транс само от това, че беше в една стая с момичето, което толкова харесваше, също се усмихна и остави усмивката си да прелети над бюрата до Одри Бриърли. Беше кръстил котето на дъщеря си Одри единствено заради удоволствието непрекъснато да повтаря името й. Е, и котето му обръщаше толкова внимание, колкото и самата Одри Бриърли. Май трябва да го прекръсти на Констанца.
— Някоя си госпожица Плийт… — започна полицай Филипс.
— Запознах се с госпожица Плийт — прекъсна го Барнаби. — Нали няма да ми препоръчаш да се срещам пак с нея?
— Не е задължително, сър.
— Слава богу.
В залата се чу нервен смях, към който със закъснение се присъедини и полицай Филипс.
— Според мен от нея може да се чуе и нещо полезно. Не факти, за съжаление, само идеи.
— Не ми казвай — говорила ти е за водовъртежа на емоциите в човешкото сърце?
— Нещо такова, сър. Тя май смята, че Валънтайн Фейнлайт, човекът от онази удивителна…
— Знам кой е Фейнлайт.
— Извинете. Ами той бил влюбен в момичето, което избягало — в Карлота.
— Валънтайн Фейнлайт е хомосексуалист, полицай Филипс.
— О, не знаех. Изви…
— И на какво основание гради това забележително предположение госпожица Плийт?
— Нощем често се отбивал в „Олд Ректъри“ — стоял пред къщата и гледал нагоре към нейния прозорец.
Барнаби май потъна в дълбок размисъл за малко, после попита:
— Това ли е всичко?
— Да, сър — отговори полицай Филипс, молейки се наистина да е всичко.
— Добре. Следващият.
Хората се консултираха с бележките си и осведомиха Барнаби, че за последните седем дни в болниците и полицейските участъци нямат информация за лице, отговарящо на описанието на Карлота Райън, което е било намерено мъртво, в или извън вода, удавено случайно или нарочно.