— Здраасти.
— Здравейте — отвърна Барнаби, който се чудеше какво ли означава фактът, че секретарките ставаха все по-млади и по-млади. — Ние сме…
— Дошли за среща с госпожица Калтроп в десет часа, нали?
— Точно така — потвърди сержант Трой, който се чудеше дали надписът на вратата не беше нейно дело. — А вие коя сте?
— Черил. Ще ви заведа.
Телефони зазвъня, но тя не му обърна внимание и тръгна напред. Изведе ги извън сградата, прекосиха паркинга и се насочиха към шумна сглобяема конструкция, издигната върху няколко слоя блокчета от газобетон.
— Не приличаш много на ченге — отбеляза Черил, която потропваше край тях с абсурдни ботушки с маншончета от леопардова кожа и десетсантиметрови токчета, и приятелски смушка сержант Трой.
— Според теб как изглеждат ченгетата?
— Като него — тръсна тя меките си лимоновожълти къдрици към главния инспектор, който тежко пристъпваше край тях.
— Ела да ме видиш след двайсет години тогава — посъветва я Трой.
— Нее — провлече Черил. — Ти никога няма да надебелееш чак толкова. Не си такъв тип.
Изкачиха три разклатени дървени стъпала. Черил почука на една едва крепяща се на пантите си врата. Веднага чудесен, богат на вибрации като музика от виола, но неясен звук изромоли изпод вратата, завъртя се във въздуха и затрептя в ушите им.
— Какво беше това? — попита Барнаби.
— Просто каза да влизате — обясни Черил и си тръгна, като добави през рамо: — Поемете дълбоко дъх и си запушете носовете.
Полицаите влязоха.
О, боже, помисли си Трой, вдишвайки дълбоко въздуха, наситен до последния си атом с дим от първокласни цигари. Чудесен спарен въздух, никотин, който караше заклетия пушач да се чувства така, сякаш най-сетне е намерил търсения дом. Само дето домът на Трой никога нямаше да мирише толкова хубаво. Зад себе си сержантът долови приглушен вопъл на възмущение.
Барнаби, съжалил, че не е последвал съвета на Черил, огледа обстановката. Не бе направен никакъв опит да се прикрият или украсят стените. Метални винкели и болтове крепяха панели от сиво гладко вещество, подозрително приличащо на азбест. Имаше старомодни метални канцеларски шкафове, но и компютър, който едва се забелязваше зад купища папки, скупчени върху претрупаното бюро. Електрически вентилатор, обърнат срещу един от панелите, се тресеше и кашляше. Зад бюрото бе закачен знак, подобен на „Пушенето забранено“, но с точно противоположно съдържание — бе нарисувана димяща цигара, но не задраскана, а тържествено разрешена с ясно очертана черна човка.
Някой се беше опитал да притъпи острата воня в помещението, като щедро бе пръскал с ужасно сладникав освежител. Откъм изпразнените кутии за храна, хвърлени в кошчето за боклук, пък се стелеше и миризма на мононатриев глутамат. Комбинацията смъртоносно се допълваше от тежкия парфюм на жената зад бюрото.
Вивиан Калтроп не направи опит да стане да посрещне посетителите, докато те показваха полицейските си карти. Хвърли бърз поглед на документите и махна с ръка да си ги приберат. И как да се надигне, като щеше да й коства сериозни усилия при огромното й свръхтегло. В интерес на истината беше една от най-дебелите жени, които Барнаби някога бе виждал.
— Ако искате кафе, обслужете се. — И тя завъртя палеца си първо към бяла, доста мръсна масичка, после към два опърпани фотьойла.
— Не… хм… наистина… — Барнаби бе потресен, но не от вида на жената, а от невероятния й глас. Много дрезгав, изключително мелодичен, богат и топъл, пълен с жизненост. Боже мой, помисли си главният инспектор, докато потъваше в единия фотьойл, какво ли не би дала дъщеря ми да има такъв глас.
— Почерпете се и от тези — добави госпожица Калтроп и извади цигара от увит в целофан пакет „Жетан“. Запали.
— Благодаря — каза сержант Трой, извади ръка от джоба на якето си, но не се пресегна само защото улови погледа на шефа си и размисли.
— И така, каква е тая бъркотия около Карлота?
— Не знам какво са ви казали, госпожице Калтроп…
— Почти нищо. Само че полицията иска сведения за миналото й. Какво е направила пък сега?