— Избягала е — обяви сержант Трой.
— О, тоя номер няма да мине. Задействал се е Отделът за криминални разследвания само защото тя е „избягала“?
— Е, очевидно не е само това.
— Това и баба ми би го разбрала — отсече госпожица Калтроп.
— Имало е скандал в къщата, където е била настанена…
— „Олд Ректъри“, във Фърни Басет. — Жената почука върху папка на бюрото с огромния си бял пръст с вид на наденичка, в която се бяха впили няколко красиви пръстена. — Една от многото подопечни на скъпия Лайънъл.
— Обвинили я, че е откраднала чифт диамантени обици — продължи да разказва историята Барнаби. — Изглежда, е изпаднала в истерия и избягала. Малко по-късно получихме анонимно обаждане за човек, паднал в реката.
— Или скочил — намеси се Трой.
— Тя никога не би скочила — отсече госпожица Калтроп. — Беше прекалено самовлюбена, за да го направи.
Това толкова приличаше на казаното от Джексън, че Барнаби бе едновременно изненадан и впечатлен. Изненадан, защото беше предположил, че Джекс е описал Карлота такава, каквато най-добре би се вписала в съчинената от него история.
— Разкажете ми за нея — помоли главният инспектор, отпусна се удобно във фотьойла и с нетърпение зачака следващите няколко минути, в които се надяваше да оцелее въпреки повърхностното си дишане. Търсенето на нови сведения винаги му доставяше удоволствие.
Трой измъкна бележника си и също опита да се намести удобно, макар отдолу да го бодеше изскочила пружина и съответно не беше особено леснопостижимо. Все още нацупен, задето не му позволиха да си вземе цигарка, извади химикалката и защрака с нея, което веднага изправи Барнаби на нокти.
— Някои от младите хора, стояли, където вие седите сега, инспекторе… — започна госпожица Калтроп — са израсли в среда, в която не е чудно, че са станали престъпници, а че изобщо са оцелели. В досиетата им се сблъскваш с такава бедност, жестокост и пълна липса на любов, съпътствали живота им от деня, в който са се родили, че направо се отчайваш от човешката природа.
Барнаби бе напълно убеден в правотата на думите й. Той също бе чувал не една и две отвратителни истории, свързани с миналото на един или друг обвиняем, разказани пред съда. Не беше коравосърдечен, но си налагаше да се дистанцира емоционално. Не му влизаше в задълженията да помага или лекува сломени и лабилни личности. Това беше работа на социалните служби, на служителите, отговарящи за лица с условни присъди, и на психиатрите в затворите, на които изобщо не завиждаше.
— Карлота Райън — продължи госпожица Калтроп — няма подобни извинения в досието си. Миналото й е свързано с удобствата, гарантирани на средната класа, а доколкото знам, е живяла щастливо до раздялата на родителите си, когато била на тринайсет. Майка й се омъжва повторно и Карлота живее известно време с тях, но е много нещастна и неведнъж бяга от къщи. Разбира се, човек веднага си задава въпроса дали съпругът на майка й не я е изнасилвал…
Разбира се, помисли си Барнаби. Боже, в какъв свят живеем!
Трой се бе поуспокоил, понеже имаше с какво да се занимава, и доволен записваше чутото в бележника. Беше забелязал и кутия бисквити „Амарети“ на кантонерката, та се чудеше дали би могъл да ги убеди да дойдат малко по-близо до него.
— Карлота ме уверяваше, че не е имало такова нещо. Баща й работел в Бейрут — а там не е най-безопасното място за дете. Въпреки всичко решава, че иска да живее с него. Майка й се съгласява и Карлота заминава. Обаче е с доста непокорен характер, а, предполагам, знаете, Ливан не е страна, в която жените, били те и чужденки, могат да се държат, както си позволяват тук. — Калтроп оправи два немирни кичура на челото си, приличащи на рубиненочервени водорасли. — Баща й сериозно се тревожел, че може да й се случи нещо лошо, и с майка й решили да я пратят в пансион.
— На колко години е била тогава? — попита Барнаби.
— Близо четиринайсет. Карлота помолила да отиде в училище, в което се учи театрално майсторство, но родителите й се опасявали, че образованието в такова училище няма да е на необходимата висота, и я записали в пансион близо до Амбълсайд. — Госпожица Калтроп замълча за миг, за да дръпне от цигарата си и така дълбоко вдъхна дима, че очите й почти се кръстосаха от изненадата и удоволствието, което тялото й изпита от преживения шок. Дебелите й бузи дори не потрепнаха.
— Защо в театрално училище? — попита Трой, който също дишаше дълбоко в синхрон. — Да не е искала да става актриса или нещо подобно?