— Не може — отсече госпожица Калтроп. — Аз ви казах всичко, което има връзка с разследването ви. Клиентите ни може да са на най-ниското стъпало на обществото, господин главен инспектор, но въпреки това имат право да запазят личния живот за себе си.
Барнаби реши да не настоява. При необходимост винаги можеше да направи официално запитване. Усмихна се на госпожица Калтроп с най-топлата си усмивка, все едно тя бе направила всичко по силите си, за да им съдейства, и промени тактиката.
— Много ли… клиенти сте пращали в „Олд Ректъри“, госпожице Калтроп?
— През последните десетина години — да. За съжаление не всички успяха да извлекат полза от това. Неколцина дори излъгаха доверието на семейство Лорънс.
— Не! — възкликна сержант Трой. За миг си помисли, че може да се позабавлява с репликата, като се направи на уж удивен, но после се сети как шефът му се бе скарал, че така отблъсква хората.
— Трудно е да се повярва, знам — каза Вивиан Калтроп. — Очакваш да са безкрайно благодарни, с готовност да приемат каквато и да е възможност да променят живота си. За съжаление рядко се случва.
— Колко тъжно — отбеляза Барнаби. И наистина мислеше така.
— Те са като животни, виждали само жестокост и безразличие в живота си. Неочакваната доброто често се приема с подозрение или недоверие. Дори с презрение. Разбира се — усмихна се тя, — налице са и успешни случаи.
— Като малката Черил, предполагам? — попита Барнаби. Последва пауза и той добави: — Извинете. Поверителна информация, нали?
— Точно така, господин главен инспектор.
— А Тери Джексън?
— Този не е от нашите.
Барнаби я погледна изненадан.
— Лайънъл участва поне в две организации за ресоциализация на млади правонарушители. Може да е научил за младежа от другаде.
— Все млади хора са, нали? — попита сержант Трой. — Тези, дето поема господин Лорънс.
Госпожица Калтроп се обърна и се вторачи в него.
— Какво имате предвид със забележката?
— Просто питам. — Трой си припомни как шефът си бе задал същия въпрос преди няколко дни. — Не съм искал да обидя никого.
— Лайънъл Лорънс е светец сред мъжете. — Едрото туловище на госпожица Калтроп се затресе като планина при земетресение. Великолепният й глас придоби вулканичен грохот. — Неспособността на жена му да има деца е трагедия. Нима е учудваща склонността му към покровителствено отношение?
— Да. Ами аз мисля… — започна Барнаби и се изправи, но бе прекъснат.
— И вече са стари…
— Стари ли? — учуди се сержант Трой. — Госпожа Лорънс не е стара. Не може да й се дадат повече от трийсет и пет, ако е имала добър ден.
— Трийсет…
— И добре изглежда. — На излизане от стаята Трой спря пред бялата масичка и надникна в тенекиената бисквитена кутия. Беше пълна с ластичета. — Стройна, руса. Хубава…
— Отвори вратата, сержант.
Госпожица Калтроп все още вибрираше с пълна мощ, когато главният полицейски инспектор й благодари и двамата мъже излязоха.
— Като говорим за добре сложени фигури — подхвърли Трой, като седнаха в колата, — обзалагам се, че само единият й крак тежи повече от градинската ни беседка. — Не последва отговор и сержантът продължи: — Наистина ли трябва да се срещнем с тях днес?
— Ние се срещаме с тях през цялото време, сержант. Бедата при теб е, че не изпитваш никакво удоволствие от срещите си с ексцентрични личности.
— Щом казвате, сър.
Удоволствие, пфу! Какво удоволствие? Ако питаха него, под напудрените думи „ексцентрични личности“ се криеха най-обикновени откачалки. Той харесваше предвидимите хора. Другите само слагаха прът в колелата на каруцата и проваляха живота на всички около себе си. Сержант Трой пъхна ключа в стартера, даде силно газ, воден от съвсем ненужно желание за показност, и попита дали отиват направо на адреса, който току-що им бе дала госпожица Калтроп.
— Най-добре.
— Хубаво. Обичам да карам из Лондон. Истинско предизвикателство.
Барнаби потрепери. Щом тръгнаха, мислите му отново се върнаха на Вивиан Калтроп? Красивото й лице: сини очи, съвършен малък нос и меки розови устни, загубили се в море от тресяща се мазнина и двойна брадичка. Прекрасната къносана коса, падаща на раменете й, и веждите, боядисани точно в същия цвят. Именно те привлякоха най-напред вниманието му. Имаше нещо трогателно в положеното старание.