— Толкова бих искал да я чуя как пее!
— Да, страхотно — подхвърли Трой, без да мисли. Гледаше в огледалото, натискаше клаксона, завиваше. — Кого?
— „Кого“. Не чу ли гласа на тази жена? Истински оперен глас.
— Аз и опера, шефе. — Трой въздъхна и поклати глава, уж натъжен от пълната несъвместимост на двете неща.
— Не знаеш какво означава „филистер“, нали, Трой?
— Естествено, че знам — отвърна бързо сержант Трой, за първи път стъпил на твърда почва. — Лекарството на леля за кръвното.
Ломакс Роуд бе пряка на Уайтчапъл вляво, веднага след Лондонската болница. Висока, тясна къща, която изглеждаше мръсна и отвътре, и отвън. На прозореца на партера висеше одеяло, а на прозореца на горния етаж имаше мърляви мрежи.
— Голям смях ще падне, ако се окаже, че си е тук, нали? Вдигнала крака, гледа телевизия и си пийва.
— Би било чудесно. — Барнаби разглеждаше звънците. Дървената рамка бе полуизтръгната от стената, жиците бяха ръждясали. „Бенсън. Дюкейн (Час). Уокър. Райън.“ Натисна всички звънци. След няколко минути се отвори прозорче и оттам надникна младо момиче.
— К’во искате?
— Полиция — каза сержант Трой.
— Тук не пускаме ченгета. Съжалявам.
— Търсим Карлота Райън.
— Няма я.
— Бихте ли ни отделили минута? — попита главен инспектор Барнаби.
— Ей с’а. — Тя се скри и тресна прозореца.
— Каква дупка — измърмори Трой. — Само погледнете.
Бетонната площадка отпред беше пъпна с разкъсани чували с боклук, разлагащи се отпадъци и кучешки фъшкии.
— Бас ловя, че тук плъховете се редят на опашка за деликатеси.
Чуваха я как трополи надолу по стълбите — троп-троп, троп-троп! — като конче. Значи стълбите бяха каменни или покрити със стар линолеум — точно каквито очакваш да са в подобна дупка.
Появи се високо, слабо момиче. Носеше кожени панталони, напръскани с цветен спрей, и пуловер, някога бял, който стигаше до над пъпа й. Косата й бе с цвят на кайсия с бронзови краища, с непринудена къса прическа. Бе сложила лъскав брокат на бузите и клепачите си. На пъпа й имаше пиърсинг — пръстен с голям лъскав камък. Ръцете й бяха мърляви, с изядени нокти. На Барнаби му заприлича на овехтяло от стоене в магазина ангелче.
Той представи себе си и Трой и попита дали биха могли да влязат за малко. Тя огледа пътя, като всички домакини от предградията, притеснена да не би съседите да видят, че на вратата й стоят полицаи. Сравнението веднага отпадна, когато прозвучаха първите й думи:
— Човек тря’а да внимава тук. — Затвори вратата след тях. — Да не го видят — дето помага на ченгетата…
Стълбите бяха каменни, стените — покрити с мръсни релефни тапети, боядисвани толкова пъти, че оригиналната шарка — въртящи, се пера — почти бе заличена, в момента с неприятна кафеникавожълта боя.
Къщата не беше голяма — две врати на партера и две на горния етаж, — но таваните бяха високи, а стълбите доста стръмни. Катереха се след момичето, а Барнаби, хванал се за перилата, пухтеше ли пухтеше. Трой се наслаждаваше на задника в кожените панталони. По средата на изкачването минаха покрай нещо, което приличаше на ужасно мръсна баня и тоалетна. Прозорецът, през който момичето бе погледнало, все още беше отворен.
— Кой… кой е апартаментът на госпожица Райън? — изхриптя останалият без дъх инспектор.
— Добре ли сте?
— Ъхъ…
— Що не седнете, преди да се срутите.
— Нищо ми няма. Благодаря. — Барнаби мразеше да показва физическа слабост и се направи, че се разхожда из стаята на момичето, докато накрая си намери местенце да седне на канапе с раирана дамаска, което едва се крепеше на краката си.
— Карлота живееше до мен.
— А вие как се казвате? — попита сержант Трой, който внимателно седна на пухкава розова табуретка с лилав кожен бордюр. Почувства се като модел за рисуване в нощен клуб, където го обсипваха с подигравки от рода „свали си дрешките, моряче“ или „ооо, вижте — наденичка“.
— Таня.
— Колко екзотично — усмихна й се той. — Рускиня ли сте?
— Да. Ако мама беше успяла да откаже водката „Смирнов“, сега нямаше да съм тук.
Барнаби се засмя, а Трой извърна глава, изненадан и възмутен. Беше изгубил сметката на малките остроумия, които бе измислял и казвал на шефа, за да разсее скуката на ежедневието. Ако успееше да предизвика полуусмивка, смяташе, че е спечелил джакпота. Сега не можеше да се утеши дори с мисълта, че главният инспектор няма чувство за хумор.