По обяд в „Ред Лайън“ реакциите бяха още по-груби, направо безсърдечни. Мнозина спрягаха имената на известни личности, които нямаше да липсват на никого, дори напротив — дъното на реката бе единственото място, където тези хора бяха добре дошли. Сред тях имаше политици, спортисти и телевизионери. После разговорът се обърна на малко по-личен и списъкът се попълни с роднини, съседи, една-две съпруги и, неизбежно, нечия свекърва.
Луиз Фейнлайт чу слуховете от пощальона. Отиде в огромния стоманен гараж, където Вал навърташе ежедневните си трийсет километра, този път яхнал лъскав „Чаз Бътлър“. Велосипедът бе поставен върху въртящи се валове, които силно бръмчаха като грамаден рой пчели. Колелата се въртяха с такава скорост, та чак приличаха на неясни светли петна.
Луиз много обичаше да гледа брат си, като тренира, макар да знаеше, че на него не му харесва да го наблюдават. Вал въртеше педалите като луд, лицето му бе изкривено от усилието, очите не се виждаха зад притворените клепачи, устните му бяха здраво стиснати, както и зъбите. Потта се лееше непрестанно и тялото му блестеше. Всеки път, когато краката му отказваха, или по-точно не можеха да въртят педалите толкова бързо, колкото на него му се искаше, той ругаеше — с въображение и без никаква богоугодна цензура.
Луиз го чу и се засмя, наслаждавайки се на контраста между демоничната същност на брат си в момента и иронично безразличния към всичко Вал, когото той предпочиташе да показва пред света.
Тя чу как щракна компютърът, свързан с рамката. Бръмченето постепенно започна да заглъхва, очертанията на колелата ставаха по-ясни. Спиците изпъкнаха. После главините. Нежната, но невероятно здрава верига. И накрая велосипедът замря. Вал слезе от седалката, силните мускули на краката и раменете му все още потрепваха. Луиз му подаде хавлиена кърпа.
— Можеш пак да участваш в Колоездачната обиколка на Франция.
— Вече съм твърде стар — задъхано отвърна той и попи потта по лицето си. Свали колелото от валяците и внимателно го остави в задната част на гаража, където имаше десетина други велосипеди. — Сложи ли кафето?
— Разбира се.
— Хубаво. — Двамата тръгнаха по коридор към верандата на задната стена на къщата. — Има ли поща?
— Само боклук. И една клюка от Пат, пощальона.
— Обещали са да ми изпратят сигналния брой на „Ечемиченият град и хлапето, което обича да играе на дама“.
— Не ти ли е любопитно?
— Кое?
— Каква е клюката?
— За бога.
— Някой скочил в реката при бента.
— „Лаваца“ е, нали… кафето?
— Да.
— Хубаво. Онова сладникаво шоколадово кафе, дето го пихме миналата седмица, не ми хареса.
Едва ли можеше да си представи по-мъчителен ден от този, в който се събуди с душа, натежала от мъка и угризения. Ан се сви на кълбо и здраво обгърна тялото си с ръце — мускулите й се сгърчиха в непоносими спазми и тя примижа, загледана в красивите мотиви със сивкави листа, които се носеха и потрепваха по тавана на спалнята й. През прозореца се виждаше късче ясносиньо небе. Стаята бе обляна от есенното слънце.
Мъчението й вече бе започнало. Ужасната случка от предната вечер, с всички подробности, ярко осветена като на екран в кино, изплува в съзнанието й и започна да се върти и върти. Виждаше се как изкачва стълбите към таванското помещение, изпълнена с лоши предчувствия. Карлота крещи и разхвърля книги и дрехи из стаята, хуква навън в тъмното. Бързата вода в реката.
Днес Ан трябваше да съобщи на Лайънъл. Трябваше да му каже. Той щеше да пита къде е Карлота. Но Ан, без да знае защо, усещаше, че не може да сподели цялата истина. Не че не би я разбрал — нямаше друг човек, който така добре да схваща хората, както Лайънъл. А да разбираш всичко, често й казваше той, означава да прощаваш всичко. Беше безкрайно толерантен, според нея понякога до глупост, към всички млади хора, които вземаше временно под крилото си. Онези, които бяха видели от обществото само зло. Обърканите и изоставените, престъпници и почти престъпници. Винаги се беше опитвала (с едно изключение) да ги приема радушно в дома си.