— Във Фърни Басет Карлота май е получила няколко писма по въздушна поща.
— Сигурно са били от баща й. От Бахрейн.
— Разбрахме — добави Трой, — че ги е хвърлила, без да ги отвори.
— Не думай! — възкликна Таня и лицето й се издължи от завист. — Никога не бих хвърлила писмо от баща ми. Стига да знаех кой е.
— Сетиш ли се нещо, Таня, обади ми се. — Барнаби й подаде визитката си. — И, разбира се, ако Карлота се появи. През деня или през нощта — няма значение — има телефонен секретар.
На излизане Трой взе номера на платения телефон в антрето. Барнаби отвори външната врата и двамата полицаи отново усетиха слабата топлинка на есенното слънце.
Сержант Трой се замисли за семейството си: родители, баби и дядовци, лели и вуйчовци. Поне половината от тях във всеки един момент го изкарваха извън нерви, но все пак не можеше да си представи живота без тях.
— Горкото хлапе. Няма на какво особено да се опре, нали? Даже не познава баща си.
— Да не вземеш да ми се размекваш сега, сержант?
Таня стоеше на прозореца и ги гледаше как си тръгват. Пусна пердето и чу тихо изщракване. Вратата на гардероба в спалнята се беше отворила. Чуха се нечии стъпки.
— Всичко е наред — викна тя през рамо. — Вече можеш да излезеш. Отидоха си.
Барнаби и Трой караха по Сити Роуд на път за град Камдън, в кухнята на „Олд Ректъри“ Ан Лорънс мажеше агнешко бутче с клонки розмарин, потопени в зехтин. Хети Ледърс седеше до нея на масата и топеше грах. Кенди се бе извила и претърколила от възглавницата на пода и сега, куцукайки и подскачайки, идваше към тях.
— Мирише й на месо — усмихна се Ан на кученцето.
— Днес май едва кретаме — каза Хети и извади бисквитка от джоба на шарената си престилка. Кенди я лапна във въздуха, а Хети погледна загрижено към Ан. — Сигурна ли сте, че можете да се справяте в кухнята, госпожо Лорънс? Лицето ви е толкова зачервено.
— Добре съм — успокои я Ан. — Чувствам се много по-добре, честно.
Наистина смяташе така и имаше основания да е толкова убедена. Първо, решението й да каже истината и да засрами дявола бе останало непоклатимо от вчера до днес — когато се събуди тази сутрин, желанието й да го изпълни бе все така непоколебимо. Второ, макар че никога не би могла да го признае пред Хети — лицето й бе пламнало в резултат на силна емоционална възбуда след спор с Лайънъл.
— Толкова мило от страна на преподобния да се съгласи да поеме погребението на Чарли — каза Хети, без да иска поела нишката на мисълта й. — След като вече се е оттеглил и така нататък.
— Беше му приятно да приеме.
Не беше съвсем вярно. Лайънъл всъщност се ядоса, когато Ан му предложи да се заеме с това. Взе да я убеждава, че ако се появи публично със свещеническите дрехи, след като през последните десет години в селото го смятат за светско лице, щял да обърка всички. Тя му каза да не става смешен и тогава започна размяна на свободно и честно изказани мисли, което разтревожи Лайънъл, а Ан се изненада и буквално въодушеви.
— Този човек работи за „Олд Ректъри“ от години.
— Знам, скъпа.
— Това би означавало доста за Хети. Денят ще бъде още по-тъжен, ако от олтара говори абсолютно непознат. А и не може да се каже, че много си направил в изпълнение на свещеническия си дълг.
— Какво имаш предвид, Ан?
— Имам предвид да дадеш на някого съвет, Лайънъл. Да проявиш грижа към някого, търпеливо да изслушваш хората и непрекъснато да ги подкрепяш — не ти ли е това работата?
— Боя се, че с подобен разговор доникъде няма да стигнем.
— Без съмнение, ако Хети беше на осемнайсет, хубавка, обвинена в кражба на наркотици, веднага щеше да получи всичко това, плюс джобни пари, уютно апартаментче и нова дъска за гладене.
— Крещиш.
— Ако смяташ, че крещя сега, направи още една крачка към вратата и тогава ще разбереш как крещя.
— Не разбирам какво те е прихванало.
Ан застина неподвижна, обзета от изострено чувство за предпазливост. Даде си сметка, че не ставаше въпрос за нещо „прихванало“ я, а за нещо, което бе вътре в нея и сега напираше да излезе. Запита се дали наистина го искаше? След миг умът й — доскоро толкова разбунен и хаотичен — се проясни. Недоволства и желания, за които дори нямаше представа, че притежава, изведнъж придобиха ясни очертания.
Колко побелял и безплоден й изглеждаше сега нейният тих и подреден живот. Толкова безгръбначно — поведението й. От години се бе опитвала да се пригоди към начина на живот на съпруга си. Беше го възприемала ако не като блага личност, то поне като човешко същество, което й се струваше по-добро от нея самата. Сега бе дошъл краят на самоналоженото мъченичество.