Лайънъл бе спрял насред крачката си. Седна вдървено на ръба на най-близкия стол и успокоително, започна да потупва облегалките за ръце, все едно в следващия момент вече очакваше и мебелите да се обърнат срещу него.
Ан го гледаше без капка вълнение, което малко я безпокоеше. Лайънъл от твърде отдавна си правеше каквото си иска, без никой да му пречи, и тя бе забравила как реагираше, когато бе сърдит. Краищата на устата му увиснаха, долната устна — мека и доста влажна, се накъдри и в средата леко се повдигна, което можеше да те умили, ако срещу теб седеше детенце. Но петдесет и осем годишен мъж изглеждаше просто жалък с тази физиономия.
— Не можем да продължаваме така, Лайънъл.
— Как? — зяпна той срещу нея искрено озадачен. — Какво ти става, Ан?
— Не обвинявам теб…
— Надявам се — прекъсна я Лайънъл възмутен. — Нищо не съм направил.
— Ако някой има вина, това съм аз. Оставих нещата да следват течението донякъде от мързел, но по-скоро защото исках да сме щастливи…
— Но ние сме щастливи.
— Аз не съм щастлива, от години — произнесе Ан.
Лайънъл преглътна с усилие.
— Значи според мен е крайно време да започнеш да броиш всичко, с което те е дарил Бог, скъпа. — Той се изправи, погледът му напрегнато се плъзна към вратата. — Може би трябва да вземеш успокоително.
— Изхвърлих ги в тоалетната.
— Смяташ ли, че си постъпила разумно? — попита Лайънъл, но жена му не отговори и той предпазливо направи крачка встрани. — Сега наистина се налага да вървя. До десет и половина трябва да стигна в съда за малолетни.
— Защо за теб проблемите на другите винаги са по-важни от нашите?
— Това е особен случай.
— Аз съм особен случай.
— Не трябва да закъснявам.
— Обади им се. Кажи им, че в семейството ти е настъпила криза.
— Не мога да го направя.
— Тогава аз ще го направя.
— Не — каза бързо Лайънъл и още по-бързо седна обратно на стола, от което Ан веднага разбра, че срещата му в съда е измислица. Изпита съжаление към него, но пито за миг не си помисли отново да остави нещата такива, каквито са. Прекалено много бе заложено на карта. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. Сърцето й беше пълно, но Ан се чудеше дали ще намери достатъчно ясни думи, за да даде израз на чувствата си. Едно не трябваше да забравя — връщане назад няма. Нито продължаване напред, ако това означаваше да се влачи по старата, отъпкана, смазваща душата пътека.
— Лайънъл, взела съм важно решение. И има някои неща, които трябва да ти кажа. Надявам се да ме изслушаш.
Лайънъл пък бе решил да следва примера на Йов. Многострадален, търпелив, с отсъстващ поглед, барабанеше непохватно с пръсти по кокалестите си колене.
— Първо, повече няма да търпя в къщата ми да живеят непознати.
— Е, това не ме изненадва — отбеляза той със снизходителен и уж весел тон, явно възприел тактиката да й угажда. — Начинът, по който се отнасяше към…
— При всички положения поддържането на къща с девет стаи и огромна градина не е по джоба ми.
— В провинцията хората помагат за жълти стотинки…
— Къщата се разпада. Не мога да си позволя да я поддържам — отсече Ан. Беше решила да не говори като кралица в множествено число. Откакто се бе отказал от свещеническото си възнаграждение, Лайънъл нищо не бе внасял в семейния бюджет и тя не искаше да се преструва, че не й е известно. — А и няма причина да я поддържам.
— Ние имаме своето място в селото…
— Какво знаеш ти за селото? — Ан погледна през прозореца към кедъра, неизменна част от живота й още от деня, когато се бе родила, и душата й се сви. Но дървета много, трябваше да заплати за свободата. — Ще трябва да продам „Олд Ректъри“.
— Не можеш да я продадеш!
— Защо? Тя е моя. — Слава богу, помисли си Ан. И слава богу, че не му разреших достъп до парите, поставени под попечителство. Колко ужасно, упрекна се мислено. Единственият живот, който съм познавала, се разпада на парчета, а аз си мисля дали ще имам пари. Естествено, стана й тъжно от осъзнатото обяснение, така е, когато няма любов.