— И къде ще живеем тогава? Или изобщо не си се замисляла над тази скучна подробност?
— Надявам се да си намеря работа. Може да уча нещо.
— На твоята възраст?
— Само на трийсет и осем съм.
— Хората се пенсионират на четирийсет — отбеляза той със злъчен, саркастичен смях. — Личи си, никога не ти се е налагало да се справяш с проблемите на реалния свят.
Ан усети искрена злоба зад думите му. Разбираемо. Днес не само нейният живот се разпадаше на парчета. Все пак бе потресена, че човекът, на когото бе отдала почти половината от годините си, дори не я е харесвал.
— Както и да е — продължи Лайънъл нацупен, — още не си отговорила на въпроса ми. Веднага ще ти заявя, че няма да се местим надалеч. Работата ми трябва да продължи, дори и да не съм в състояние повече да предлагам убежище на нуждаещите се.
— Не виждам защо да не продължиш — отвърна Ан, тласната към още по-значима прямота от нехайното безочие, с което той си въобразяваше, че и занапред щяха да живеят като семейство. — Просто ще трябва да си намериш достатъчно голямо жилище.
— Да си намеря… достатъчно…
— Със стая за гости.
— Какво? — По лицето на Лайънъл се бе изписало пълно недоумение, постепенно изместено от тревогата на просветлението. — Не може да го искаш?
— Ти май изобщо не ме слушаш, Лайънъл. Няма и две минути, откакто ти обясних, че от години не съм била щастлива.
Дълга пауза.
— Ами просто ще трябва да направим нещо по въпроса — промълви Лайънъл и вметна неловко и предпазливо: — скъпа.
Ан потръпна, погнусена от дразнещото му подлизурство.
— Късно е.
— Разбирам — произнесе Лайънъл, но това, което бе разбрал, постепенно го изпълни с невероятно възмущение. Още малко и щеше да се пръсне или да литне във въздуха и да стигне до тавана. — Значи това е наградата ми, задето дял живот съм служил всеотдайно.
За нещастие в момента погледът на Ан случайно попадна на часовника от абаносово дърво и позлатен бронз, поставен над камината. Видя се как прекосява стаята, взема часовника и го подава на Лайънъл, пожелавайки му всичко най-добро по случай пенсионирането му. Устата й затрепери и тя силно прехапа долната си устна. Покри лицето си с ръка и се обърна.
— Радвам се, че все още са ти останали някакви свестни чувства, Ан — каза Лайънъл, усетил се вече здраво стъпил на земята, после тръгна към вратата, като се стараеше да стъпва с достойнство.
— Още нещо — обади се Ан, чула звука от дръжката на вратата. — Искам онзи да се изнесе от апартамента над гаража.
— Без Джекс съм заникъде — твърдо заяви Лайънъл и добави с лека тържествуваща нотка! — Иначе ти ще трябва да караш колата.
— Няма да има никаква кола, Лайънъл.
Кемел Махуд се обади на Барнаби по мобилния му телефон и съобщи адреса на офиса си, който се намираше на Кели Стрийт 14а, недалеч от Кентиш Таун Роуд.
Той беше хилав, дребен човечец, с гладка мургава кожа, почти плешив, но с огромен мустак, две копринени туфи синьо-черна коса, намазани с гел в краищата, оформени като къдрави запетаи. Беше ужасно сервилен в желанието си да помогне — на Трой му се видя чак подозрително.
— Чудесен наемател е госпожица Райън. Първокласен. Никакви проблеми. Плаща си наема. На деня.
— Била е крадла, господин Махуд — осведоми го Трой. — Когато полицаите я проследили до къщи, заварили стаята й пълна с крадена стока.
— А! — зяпна и сякаш искрено се изненада. — Не мога да повярвам. Такова симпатично момиче.
— Познавахте ли я?
— Не, боже мой. Виждал съм я само веднъж. Даде ми депозит и наема за три месеца, аз й връчих ключа. Две минути — и готово.
— Е, сега аз бих искал да получа ключа — каза Барнаби. — Трябва да влезем в апартамента.
— Тя не иска ли да ви отвори?
— Госпожица Райън е изчезнала — обясни сержант Трой.
— Но след две седмици трябва да си плати наема.
— Нас не ни интересува. Ще ви върнем ключа, не се тревожете.
— Няма проблем. — Човекът отиде до отсрещната стена, три четвърти, от която беше скрита от огромно табло с грижливо подредени надписани ключове. — Винаги желая да помогна.
— Гаден плужек — изкоментира сержант Трой, докато сядаше в „Астра“-та, и нервно пъхна ключа в стартера. — Чужденци. На практика всичко е в техни ръце тук.
— Внимавай да не се блъснеш в камионетката с цветята.